Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Наклонът беше станал много стръмен. Когато най-сетне излязоха на една пътека, бяха целите изподраскани. Седнаха в прахта с безкрайно облекчение. Куантака изглеждаше така, сякаш нямаше нищо против да продължи нагоре по тясната, обрасла с трева пътека, но вместо това се просна до тях с изплезен език. Саймън развърза направеното от подръчни материали седло и свали трола. Състоянието на малкия човек, изглежда, не се беше променило: дишането му беше все така повърхностно. Саймън взе меха, капна няколко капки в устата на трола и го подаде на Мария. Когато тя се напи, момчето събра дланите си в шепа, Мария сипа вода и той протегна ръце към вълчицата. Накрая и той самият отпи няколко големи глътки.
— Мислиш ли, че това е Стайл? — попита Мария, докато прокарваше ръка през влажната си черна коса. Саймън се усмихна едва доловимо. Това беше типично по женски: само момиче можеше да оправя косата си, докато беше насред гора! Лицето й беше зачервено, от което луничките в горната част на носа й изпъкваха още по-ярко.
— Прилича ми по-скоро на пътечка на елен или някакво друго животно — каза най-сетне той и насочи вниманието си към пътеката. — Мисля, че Стайл е направен от ситите, така поне каза Гелое. Но смятам също, че известно време трябва да вървим по тази пътека.
„В действителност тя не е прекалено слаба — помисли си той. — По-скоро е от този тип жени, за които се казва, че са фини“. Саймън си спомни как се беше пресягала и кършила надвисналите над главите им клони, как беше пяла моряшки песни за реката. Не, може би и „фина“ не беше съвсем точно.
— Тогава да тръгваме — прекъсна размислите му Мария. — Гладна съм, но когато залезе слънцето, предпочитам да не съм тук, на това напълно незащитено място. — Тя стана и започна да събира ивиците плат, за да завържат отново Бинабик за „коня“ му; Куантака използва няколкото останали й мига свобода, за да се почеше зад ухото.
— Харесвам те, Мария — изтърси Саймън и изведнъж му се прииска да се обърне, да побегне, просто да направи нещо; но вместо това смело остана на мястото си. След миг момичето го погледна с усмивка — и не той, а тя изглеждаше смутена!
— Радвам се — каза само тя и пое нагоре по еленовата пътечка, оставяйки зад себе си Саймън, който трябваше, въпреки изненадващото треперене на ръцете си, да завърже Бинабик на седлото. Стегна и последния ремък под рунтавия корем на безкрайно търпеливата вълчица и тогава случайно погледна бледото лице на трола, безжизнено и застинало, сякаш беше мъртво, и се ядоса на себе си.
„Какъв идиот! — яростно се укори той. — Един от най-близките ти приятели умира, загубил си се насред пущинаците, преследват те въоръжени хора, а може би и нещо по-лошо, а единственото, което правиш, е да седиш и да въздишаш по една мършава слугиня! Идиот!“
Когато настигна Мария, не й каза нищо, но тя разбра достатъчно само по израза му. Погледна го тъжно и завървяха, без повече да говорят.
Когато излязоха на един по-широк участък, слънцето вече се беше спуснало отвъд билото на хълма. След около четвърт левга тръгнаха по широк гладък път, по който преди време сигурно бяха минавали каруци, но сега беше обрасъл с треви и храсти. Край него се виеха други, по-малки пътечки, които приличаха на изрязани сред ширналата се покривка от дървета и храсти ивици. Стигнаха до мястото, където тези по-малки пътечки се свързваха с тяхната, и след стотина крачки се озоваха пак върху настилка от стари камъни. Скоро стигнаха до Стайл.
Широк, покрит с обли камъни път пресичаше пътечката, по която бяха вървели, и завиваше ту наляво, ту надясно, криволичейки около хълма. В пукнатините между белите и сиви камъни беше израсла трева, а на места пътната настилка беше пробита от огромни дървета.
— И този път ще ни отведе в Наглимунд? — каза по-скоро на себе си Саймън. Това бяха първите му думи от доста дълго време.
Мария понечи да отговори, но забеляза нещо на върха на хълма. Вгледа се, но каквото и да беше проблеснало, вече не се виждаше.
— Саймън, мисля, че видях нещо да блести там горе. — Тя посочи намиращото се на повече от левга над тях било.
— Какво? — попита той, но момичето само повдигна рамене. — Може би доспехи, ако слънчевите лъчи могат да се отразят в тях толкова късно през деня — отговори си Саймън сам, — или стените на Наглимунд, или… или кой знае?… — Той погледна нагоре с присвити очи.