Престолът от драконова кост

С натежали от тревога сърца те бързо изоставиха павирания път и се спуснаха в едно дере, което минаваше покрай широкото било на хълма. Не спираха да тичат, въпреки че на отслабващата светлина се спъваха често, и най-сетне стигнаха една малка поляна. Когато вдигна поглед за последен път, преди да се гмурне в морето от храсти, на Саймън му се стори, че вижда как на върха на хълма проблясват искрящите пламъци на още няколко факли.

— Да горят в Ада тези кучи синове! — изръмжа той и се наведе, за да отвърже отпуснатото тяло на Бинабик и да го свали от гърба на Куантака. — Ейдон! Усирис Ейдон! Да имах само меч или лък!

— Трябва ли да сваляш Бинабик? — прошепна Мария. — Ами ако отново ни се наложи да бягаме?

— Тогава ще го нося. Между другото, ако ще трябва да бягаме, по-добре да се предадем още сега. Не мисля, че мога да пробягам и петдесет крачки, а ти?

Мария унило поклати глава.

Саймън започна да масажира китките и глезените на Бинабик, опитвайки се да осигури макар и частичен прилив на кръв в студените крайници на трола. Сега малкият мъж дишаше по-добре, но Саймън не беше сигурен, че това ще продължи дълго: една тънка ивица примесена с кръв слюнка ритмично се подаваше и скриваше от устата му при всяко вдишване и издишване, а когато момчето дръпна нагоре клепачите на трола, както беше видял да прави веднъж доктор Моргенес с една припаднала камериерка, бялото на очите му изглеждаше по-скоро сиво.

Докато Мария ровеше в торбата, за да намери нещо за ядене, Саймън се опита да повдигне едната лапа на вълчицата, за да разбере защо накуцва. Звярът спря да диша, оголи зъби и изръмжа предупредително. Когато Саймън се опита да продължи с прегледа, тя щракна челюстите си на по-малко от сантиметър от пръстите му. Той почти беше забравил, че насреща си има вълк, и беше свикнал да я възприема като едно от кучетата на Тобас. Ненадейно изпита чувство на благодарност за това, че вълчицата го беше спряла така деликатно, и я остави да ближе разранените си лапи.

Светлината отслабваше и в сгъстяващата се тъмнина над главите им започнаха да изгряват малки като главички на топлийки звезди. Саймън дъвчеше един твърд сухар, който му беше дала Мария, и си мечтаеше за ябълка или нещо друго, но достатъчно сочно, когато сред песента на първите щурци постепенно започна да се откроява някакъв вой. Саймън и Мария се спогледаха, а после обърнаха очи и към Куантака, сякаш да потвърди това, в което вече бяха сигурни. Ушите на вълчицата бяха щръкнали напред, а в очите й се четеше тревога.

Нямаше нужда да казват на глас името на съществата, издаващи този далечен вой. И на двамата им беше до болка познат лаят на ловджийските хрътки.

— Какво ще… — понечи да попита Мария, но Саймън поклати глава. Обзет от безпомощност, удари с юмрук по ствола на едно дърво и равнодушно загледа как по побелелите кокалчета на пръстите му се стича кръв. След няколко минути мракът щеше да е пълен.