Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— И за какво ще се отнасят? Въпросите?
— За пари.
Тя стана още по-недоверчива:
— Пари? Аз нямам никакви пари.
— Нямаш — усмихнах се нехайно и отворих вратата към улицата. — Но през хиляда деветстотин петдесет и пета…
Тя ме хвана за ръката и препъвайки се, слезе заедно с мен на тротоара.
— През хиляда деветстотин петдесет и пета ти си имала пари.
— Защо мислиш така?
— Купила си къща. От съвсем млада чиновничка си се превърнала в притежателка на къща. Как успя да постигнеш това?
— Как успя да постигнеш това? — Подразни ме тя и се насочи към най-близкия ъгъл. Опираше се на стената, за да не падне, а след няколко крачки спря и застана неподвижно на тротоара. Главата й се клатеше насам-натам, а погледът й блуждаеше. Беше ясно, че й се вие свят, и аз застанах плътно до нея, готов да я подхвана с ръце. Тя ме сграбчи за лакътя и ме повлече напред.
— А колежката ти, госпожица Педершен? Тя изведнъж е получила финансова възможност да се установи в Испания през пенсионерските си години.
Елисе Блум продължи да върви напред, но вече се държеше здраво за ръката ми. Завихме зад ъгъла и се насочихме към площада. Погледът й взе да се прояснява. Чистият въздух й бе повлиял добре.
— Тя имаше спестявания — отговори неочаквано.
— Такива големи спестявания?
Не отговори. Прекосихме Страндгате и когато излязохме на ъгъла срещу кея, усетихме освежителния полъх на вятъра. Усетих как вятърът повдига и роши косата ми, но нейната перука се беше залепила като премазано животно върху главата й.
Бяха измили площада и сега блестеше мокър. На няколко места видях отраженията ни в локвите — странни, изкривени фигури с перспектива да се превърнат в жаби.
Казах:
— Две чиновнички, работили в предприятие, което е изгоряло, както някои твърдят, защото ръководството не обърнало внимание на предупреждението, направено от един майстор, началник-цех, който според собствените му думи се е явил в сградата на управлението и предупреждението му, отправено към ръководството на фабриката, съвсем лесно е можело да бъде чуто от госпожица Педершен или от теб. Или от Харалд Юллвен. Но този майстор загинал при пожара и никой от вас не е пожелал да потвърди, че човекът е предупреждавал за надвисналата опасност. Вместо това най-малко двама души от вас внезапно се замогнали, да не говорим за облагите на самия Хелебюст.
Тя бавно извърна глава към мен.
— Хелебюст ми стана гарант за известен заем, а останалите пари получих в наследство.
Погледнах я твърдо и настойчиво. Очите и се отместиха от моите. Може би поради опиянението или защото лъжеше.
— А и Харалд Юллвен е имал пари? — казах аз. — От войната?
Тя не отговори.
Продължихме да вървим мълчаливо. Тя изглеждаше мрачна. Прекосихме Брюген, Розенкранцгате и излязохме на Йоврегате. Лицето й доби особено, неопределено изражение, като че бе взела някакво решение.
Когато се качихме на тротоара пред къщата й, тя пусна ръката ми и се опря с гръб на стената на къщата. Подпря глава назад и ме погледна тежко, с отсянка на някакво утаено чувство в очите си. Ако мислеше да ме прелъстява обаче, бе избрала неподходяща перука и неподходящ ден за това. Но по всяка вероятност тя се нуждаеше само от нещо, на което да се облегне. Каза:
— Ако дойдеш с мен вътре… ще ти покажа… документи. Мога да докажа това с документи.
— Добре.
Не исках да й казвам, че документацията, която би доказала, че Хелебюст наистина й е бил поръчител за заема, съвсем няма да бъде в нейна полза. Но във всеки случай ми бе интересно да се запозная с документите й.
Тя отвори дамската си чантичка, която до този момент, сякаш бе имала свой самостоятелен живот, и дълго рови в нея за ключа. След като го намери, й бяха необходими няколко минути, за да улучи дупката на ключалката.
Чаках търпеливо.
Най-накрая отвори вратата. Влязох бързо след нея, опасявайки се, да не би да размисли или просто вече да е забравила за съществуването ми.
Намирахме се на мрачно, тъмно стълбище. Тя неуспешно опипа стената, за да намери електрическия ключ, след което ме поведе нагоре в тъмното. Стълбата свършваше на малка площадка и тя отвори една старомодна врата към стаите на втория етаж. Влязохме в нещо като антре, боядисано в кафяво и тъмно. Вътре, притиснат до ъгъла, беше поставен шкаф. На стената отсреща видях избродирано изображение на къща с норвежки флаг, което бе потънало в прах.