Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— А къде е? — попитах аз.
— Има прием, в общината.
Благодарих и затворих.
След няколко минути се намирах пред сградата на общината, тази преграда от стъкло и бетон, построена като паметник на голямата лудост от седемдесетте години. На първия етаж ми казаха къде ще се състои приемът.
Качих се с асансьора до последния етаж — тринайсетия — и следвайки шума от гласовете, намерих голямата зала за приеми.
Но залата беше полупразна, хората в нея се бяха разпръснали на групички около една дълга маса за студени закуски. Обществото се състоеше от повече или по-малко известни корифеи. Забелязах най-малко двама корабопритежатели, които бяха пред фалит и подлежаха на следствие, заедно с други представители на търговското корабоплаване и деловите среди. Двама отдавна пенсионирани бивши кметове разговаряха само помежду си, а един политик от Социалистическата лява партия се обслужваше непрекъснато със студени месни закуски. Една известна жена от Работническата партия се смееше с дълбок, заразителен смях, който въобще не преставаше. Един член на градското ръководство на Християнската народна партия, който напълно последователно гласуваше против всички молби за получаване на право за продажба на спиртни напитки, отдавна беше изпил четвъртата си чаша розе, съдейки по блясъка на очите му. По-нататък, в ъгъла, бе застанал сегашният кмет, строен и обгорял от слънцето, сякаш кантората му беше солариум, и позираше пред фотоапаратите на представителите на печата заедно с група ниски, добродушни азиатци. Предположих, че те са членове на търговската делегация, в чиято чест бе уреден този прием.
Конрад Фанебюст стоеше по-настрана, сам, и си похапваше от една чиния, използвайки дълга двузъба вилица. Прекосих залата точно срещу него и той вдигна главата си. Лицето му не изрази нищо друго, освен лека изненада, но ръцете му спряха да се движат и той остана да стои с вилицата в ръка, на единия зъбец на която висеше парче бифтек.
Нямах време за дипломация и направо му казах:
— Не е истина, че Харалд Юллвен е бил мъртъв.
— Не? — Той започна да побледнява. — Намери ли го?
— Да. — Погледнах го твърдо в очите, той не издържа погледа ми и очите му се извърнаха настрана.
— Но Шауер-Юхан, Юхан Улсен, е мъртъв, защото е бил убит вместо Харалд Юллвен през хиляда деветстотин седемдесет и първа. И това сте направили ти и Харалд Юллвен.
Той побледня още повече:
— Слушай, Веум, ако си дошъл тук, за да…
— Във всеки случай не съм дошъл тук, за да ям ростбиф. Основният момент в това дело не е пожарът от хиляда деветстотин петдесет и трета, а това, което се е случило почти двайсет години по-късно, през хиляда деветстотин седемдесет и втора.
— Хиляда деветстотин седемдесет и втора?
— Що се отнася до пожара на „Фьосангервайен“, почти всичко е било ясно през цялото време, ала не е можело да се докаже. Сега обаче аз притежавам признанията на самия Харалд Юллвен и…
— Нима той призна? — Фанебюст ме погледна недоверчиво.
Продължих, без да удостоявам въпроса му с внимание:
— Първото нещо, за което се запитах, бе: кой би могъл да има полза от убийството на Ялмар Нюмарк? Защото той беше убит съвсем хладнокръвно. От кого? Не от Хагбарт Хеле, който притежава огромно състояние в чужбина, и едва ли ще си цапа ръцете. Нито пък от самия Харалд Юллвен, ако беше жив, защото той вече бе преминал тези перипетии, напълно убеден, че против него не съществува и най-малкото доказателство. Не и ти, който си бил отговорен за следствието по онова време, въпреки че винаги е съществувала вероятността някой да дойде и да докаже това, с което не сте успели да се справите през хиляда деветстотин петдесет и трета. Кой обаче се интересува да запази днес престижа си отпреди трийсет години?
Конрад Фанебюст поздрави сухо един политик, който мина покрай нас с чиния, напълнена с риба. Изразът на лицето му говореше ясно, че той не желае никой друг да участва в разговора ни. В него долавях нещо упорито и възбудено, като го наблюдавах как стои с твърд и изправен гръб, с неподвижна вилица в едната ръка и с празна чиния в другата.
Казах:
— Но и ти, и Ялмар Нюмарк сте били убедени, че Харалд Юллвен наистина е бил Ротеифтен, особено след пожара в „Пофугл“. А седемнайсет години по-късно ти си имал нужда от услугите на точно такъв човек като Ротеифтен.
— Това е смешно, Веум, аз…
— Това, което се е случило седемнайсет години по-късно, около хиляда деветстотин и седемдесета, е, че нещата с фирмата, на която си бил собственик, започнали да вървят зле. Може би се е случило нещо, което не е било във възможностите ти да го контролираш, или пък е трябвало нещо да скриеш. Във всеки случай за теб е било необходимо да се отървеш от партньора си.