Докато смъртта ни раздели

— А защо, мислиш, съм се заел да ти разказвам всичко това, Веум? — Жълтите му зъби се показаха отново: — А?

Вдигнах рамене и разперих ръце, сякаш недоумявах.

Той отново стисна здраво пистолета.

— Обичам да гледам хората, които умират, Веум. — И след една напрегната, почти болезнена пауза, той добави: — Но най-голямо удоволствие ми доставя да наблюдавам страха им пред смъртта. Ти приготви ли се вече? Вярваш ли в нещо? Знаеш ли къде ще отидеш — на небето или в ада, когато смъртта те погълне за миг?

— Да — отговорих. — Знам къде ще отида.

— Кажи де, къде? — попита злобно той.

— Там, където ти никога няма да отидеш, Юллвен. И още по-далеч. Защото, когато кръвта ти съвсем изтече от тялото ти, аз ще се разхождам по улицата, ей там долу — посочих с ръка към прозореца. — И ще живея.

— Само фантазии — излая той.

— Това е нещо, в което съм убеден — казах и отскочих настрана. Но така и не успях да стигна по-далеч от прозореца. Препънах се в една изтривалка и се ударих слепешката в стената, паднах, подгъвайки колена, и чух ужасния гръм зад себе си. Куршумът удари със страшна сила в стената точно зад мястото, където бях стоял, и на пода се посипа мазилка. Чу се още един изстрел и аз запълзях на четири крака, като последна защита против смъртта, очаквайки несъзнателно следващия изстрел — последния.

Но повече не се гръмна. Единственото нещо, което се чуваше, беше ниското, виещо ридание на Елисе Блум и оглушителната, всеобхватна тишина, която настъпва след подобни изстрели в малки стаи.

След известно време се надигнах и се огледах наоколо с недоумение, сякаш бях възкръснал.

Втория път Харалд Юллвен бе захапал пистолета и тогава бе натиснал спусъка. Върху стената зад него, между портретите на Адолф Хитлер и Видкюн Квислинг, изстрелът беше изрисувал сиво-червена неправилна розетка от мозъчна маса и кръв.