Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Измити в баня от кръв и огън?
— В освобождаващо чистилище от желязо. Ние ще изтрием от лицето на земята джуджетата и болшевиките, евреите и чернокожите. Всички те, недостойните и нечистите, ще бъдат изхвърлени, унищожени…
Очите му гледаха невиждащи, за миг станаха дори стъклени и аз отново преместих тежестта на тялото си. Но погледът му се възвърна внезапно и трите очи пак се вторачиха в мен — черното студено око на цевта, а над него — неговият тъмен поглед.
— Може би ти си евреин, Веум?
Вдигнах ръка към русата си коса:
— Приличам ли ти на такъв?
— Или може би си болшевик?
Отърсих се. Направих нов опит да върна и мен, и него към действителността.
— А през хиляда деветстотин седемдесет и първа, какво беше…
— Млъкни, вече казах! — Пистолетът затрепери. — Казах, че ще научиш за пожара. Всичко стана така, както го бях замислил. За мен обаче се носеха някакви слухове и ние с него се договорихме, че няма да е много умно той да ми плаща в брой. Но тъй като с Елисе вече се бяхме събрали, аз бях доволен да живея на нейна сметка. Тя не знаеше нищо. Не беше в кантората, когато Холгер Карлсен дойде да се оплаква. Там бяхме само Хелебюст, госпожица Педершен и аз. А Хелебюст държеше госпожицата в ръцете си. Елисе подразбра, че има нещо, но се успокои, че това нещо между мен и Хелебюст датира от времето на войната. Приемаше ме такъв, какъвто си бях, Веум — не родоотстъпник, а мъченик на делото, на бъдещето.
— Мъченик на бъдещето — повторих аз, почти без глас.
— А защо, мислиш, съм се заел да ти разказвам всичко това, Веум? — Жълтите му зъби се показаха отново: — А?
Вдигнах рамене и разперих ръце, сякаш недоумявах.
Той отново стисна здраво пистолета.
— Обичам да гледам хората, които умират, Веум. — И след една напрегната, почти болезнена пауза, той добави: — Но най-голямо удоволствие ми доставя да наблюдавам страха им пред смъртта. Ти приготви ли се вече? Вярваш ли в нещо? Знаеш ли къде ще отидеш — на небето или в ада, когато смъртта те погълне за миг?
— Да — отговорих. — Знам къде ще отида.
— Кажи де, къде? — попита злобно той.
— Там, където ти никога няма да отидеш, Юллвен. И още по-далеч. Защото, когато кръвта ти съвсем изтече от тялото ти, аз ще се разхождам по улицата, ей там долу — посочих с ръка към прозореца. — И ще живея.
— Само фантазии — излая той.
— Това е нещо, в което съм убеден — казах и отскочих настрана. Но така и не успях да стигна по-далеч от прозореца. Препънах се в една изтривалка и се ударих слепешката в стената, паднах, подгъвайки колена, и чух ужасния гръм зад себе си. Куршумът удари със страшна сила в стената точно зад мястото, където бях стоял, и на пода се посипа мазилка. Чу се още един изстрел и аз запълзях на четири крака, като последна защита против смъртта, очаквайки несъзнателно следващия изстрел — последния.
Но повече не се гръмна. Единственото нещо, което се чуваше, беше ниското, виещо ридание на Елисе Блум и оглушителната, всеобхватна тишина, която настъпва след подобни изстрели в малки стаи.
След известно време се надигнах и се огледах наоколо с недоумение, сякаш бях възкръснал.
Втория път Харалд Юллвен бе захапал пистолета и тогава бе натиснал спусъка. Върху стената зад него, между портретите на Адолф Хитлер и Видкюн Квислинг, изстрелът беше изрисувал сиво-червена неправилна розетка от мозъчна маса и кръв.
43
Оставих Елисе Блум да се обади в полицията или на когото пожелае. А аз напуснах къщата като след пиянство. Двата изстрела все още ехтяха в ушите ми и едва виждах къде вървя.
Харалд Юллвен беше мъртъв. Той не ми разказа нищо, нито за Ялмар Нюмарк, нито за някой друг. Но това вече не ми беше необходимо. Знаех отговорите на задачите.
Долу край кея има едни неприветливи, боядисани в червено телефонни будки, от онези, които се виждат край всички кейове на западното крайбрежие, та когато се завръщаш от далечно плаване, да можеш веднага да избереш номера на хора, отдавна забравили за съществуването ти, и да слушаш сигнала „заето“, докато студът щипе краката ти.
Влязох в будката, мушнах монета и набрах частния номер на Конрад Фанебюст. Жената, която вдигна телефона, каза, че Фанебюст не си е вкъщи.