Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Срещал ли си един тип на име Карстен Вииг?
— Не. Кой е той?
— Един мъж, който ходи насам-натам и ломоти за трупове на хора, все още не убити.
— Аха. Добре, но ще те моля да ме извиниш, Веум… — Той посочи с ръка папката: — Трябва да се занимая с някои документи. Така че благодаря засега и успех по-нататък. Но помни…
— Да?
— Това, което чу от мен, изобщо не е било казвано. Ясно, нали?
— Можеш да разчиташ на мен, Фанебюст. Довиждане!
— Довиждане.
Още преди да затворя вратата след себе си, аз чух поскърцването на перото на автоматичната му писалка. Явно не обичаше да си губи времето. А секретарката му не беше щедра на усмивки. Подхождаха си.
41
Обядвах в града. В китайския ресторант с изглед към площада сервираха големи порции на нормални цени. А тихата източна музика, която струеше от тонколоните, даваше възможност да чуваш мислите си. Пък аз имах много за премисляне. В главата ми започнаха да се оформят контурите на цяла схема.
След като хапнах, тръгнах с бърза крачка към Веенбергсмауе и позвъних на вратата на къщата, където живееше Елисе Блум. Никой не отвори. Това ми предостави две вероятни възможности. За третата въобще не исках да мисля. Реших да проверя най-напред в локала за игра на бинго.
Изкачих се по стълбата, спрях се до вратата и се огледах. Атмосферата вътре беше същата както предишния път. Посетителите бяха съсредоточени, подвластни на цифрите, които се сипеха от високоговорителите. Отново ми мина наум, че може би липсата на достатъчно религиозност като духовен импулс за обществото води хората тук и те пълнят тези заведения. Може би играта на бинго изпълнява ролята на магически ритуал с числа и е една здраво залегнала у хората древна потребност, към чието удовлетворяване те се стремят. А може би блестящите реклами по прозорците са нашите нови, съвременни стъклописи, вечно вариращите числови редици звучат като литургия на латински, а момичетата в лилаво са заместителки на пасторите на двайсети век…
Елисе Блум не беше вътре.
Слязох надолу и отново се озовах на улицата.
Когато поех нагоре по стълбището на ресторанта, който бяхме посетили с нея, портиерът тъкмо изпращаше навън една доста пийнала жена. Те бяха вече на средата на стълбата. Спрях се да ги понаблюдавам.
Портиерът носеше мръснозелена униформа, типична за почти всички портиери, които им дават вид на особен вид частни полицейски служители. Жената беше облечена с безвкусна синьо-розова рокля, със странно наметало. На главата й имаше тъмна перука, но пияна, тя я бе закачила някъде, перуката се бе килнала и изпод нея се подаваха няколко кичура от естествената й коса. Устата й бе силно начервена и увиснала. Тя ругаеше с най-сочни изрази портиера, който, изглежда, въобще не обръщаше внимание на думите й. Когато им оставаха само още няколко стъпала, тя внезапно се изтръгна от него и се заклатушка сама надолу към вратата. Изкачих се бързо нагоре към нея и я хванах.
Тя падна в ръцете ми като чувал с картофи и пръстите ми потънаха в плътта й почти до костите, като че някои от картофите в чувала бяха вече изгнили.
Остана да виси в ръцете ми, а погледът й бавно се съсредоточаваше.
Миришеше силно на бира и мина доста време, преди да ме познае. Това беше Елисе Блум.
Портиерът вече се беше изкачил нагоре по стълбата, сякаш предполагаше, че от този момент аз ще поема отговорността за нея. Дори не се обърна назад.
След като фокусира погледа си, тя се опита да направи това и с гласа си. Размазаното й лице с ъгловати очертания започна да дава признаци, че ме разпознава, и аз усетих как тя се опитва да се задържи на краката си, за да не е зависима от мен. Гласът й прозвуча хрипкаво и на пресекулки.
— Веум?
Кимнах.
— Ти, дяволска свиня!
— Имам чувството, че това излиза направо от сърцето ти.
Тя изкриви уста:
— Излиза направо от…
— Именно това имах предвид.
Тя ме погледна с помрачени очи.
— Какво искаш сега? Не ти ли стигат щетите, които въобще си причинил? Разкажи всичко, разкажи всички свинства за Харалд. Това бяха лъжи, това, което издрънка, че е вършил през време на войната. Той не е бил такъв.
— Може би — казах аз. — Но аз просто исках да си изясня някои неща. Ако си решила да се прибираш вкъщи, сигурно ще ти е необходима помощ. Хайде да се договорим. Аз ще те изпратя до дома, а ти ще отговориш на някои мои въпроси.
Тя ме погледна подозрително: