Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Вдигнах ръце и се върнах две крачки назад.
— Не съм имал предвид да… — Застанах с наведена глава като ученик пред строг учител. — Но говорих с едного, който се е намирал в цеха в момента на нещастието… Знам, че си срещнал Холгер Карлсен извън цеха. След това никой не го е видял жив. За това има само едно обяснение, Юллвен.
Той ме стрелкаше злобно с очи.
— И с кого си говорил? С тази свиня Усвулд? Изгорелия? Как мислиш, какво значение ще имат думите му пред съда?
— Можем да опитаме…
— Не, няма да опитваме, защото няма да ходим в съда, Веум, нито един от нас двамата. Съдът е тук и ще си изпълни задачата, а съдията е ей този тук… — Той посочи към пистолета. Изглеждаше като непреклонен отмъстител, а аз нямах друг защитник освен себе си.
Погледнах към Елисе Блум:
— Говори му. Накарай го да се осъзнае. От какво страда — от рак?
Тя гледаше ту към него, ту към мен с разширени очи и леко ми кимна.
— Опитвам се, откакто… Започна преди осем месеца със запек и разстройство, после се появиха и болки, кръвоизливи. Виждам следите от тях, като оправям леглото, или когато пера дрехите му. Той ще умре, знам го. Мислех, че можеш… че ще те послуша сега, когато вече е разкрит, когато играта е приключила, че ще се съгласи да постъпи в болница. Няма да му направят нищо, нали? След като разберат колко много е болен… — Тя ме гледаше с молещи очи.
Обърнах несъзнателно погледа си към Юллвен, та нали за него говорехме.
Той беше променил положението си. Седеше наведен, като че ли внезапна болка го беше накарала да се превие, и се опираше на ръба на масата. По мъртвобледата му кожа бе избил тънък слой пот и аз видях как пръстите, които стискат пистолета, започват да побеляват. Лицето му се сгърчи в горчива гримаса, а очите му сякаш започнаха да блуждаят. Но пистолетът продължаваше да бъде насочен към мен и дулото му бе все така тъмно и зловещо.
Отново ме прониза мисълта за съдбата, неумолима и невероятна, за това, че пътят може би ще свърши тук, за двама ни или за трима ни. Но не това бяха хората, с които мислех да умирам заедно. Не това бе стаята, в която си бях избрал да загина.
— А през хиляда деветстотин седемдесет и първа… — започнах аз.
— Затвори си устата — изрева той. — Стига си бръщолевил. Не искам… — За секунда гласът му пресекна. — Ще ти разкажа за пожара. Не беше така, както си го мислиш. Но Хелебюст не се интересуваше от предупрежденията. Той се интересуваше от парите, които щеше да получи от застраховката. И разбира се, смяташе, че хората ще успеят да се измъкнат. Всички с изключение на…
— Холгер Карлсен.
— Спомням си, когато гръмна. Бях убеден, че всички вътре са мъртви, но бях принуден да вляза, трябваше да видя какво е станало с Холгер Карлсен. И добре, че го направих, за щастие.
— В противен случай той щеше да оцелее?
— Или щеше да… — Не се доизказа и стисна зъби, този път не от злоба, а от болка. Тихо простена: — О, сатана мой черен!
— Не разбираш ли, че трябва да идеш на лекар? — избухнах аз.
— Харалд! — каза Елисе Блум и тръгна към него.
Той я погледна диво:
— Стой си на място. Ще те застрелям, Елисе!
Пистолетът се обърна към нея и аз преместих тежестта си, но дулото отново се насочи към мен.
Застинах на мястото си. Елисе Блум коленичи на пода и скри лице в ръцете си. На тила й ясно се виждаше разликата между косата и перуката. Роклята се бе разтворила отгоре и откриваше слабия й и леснораним врат. Но никой не я поглади по косата. Никой не я утеши.
Не свалях поглед от Харалд Юллвен. Той седеше като натегната пружина, изправен от болка и отчаяние, а пистолетът, черен и блестящ от смазката, беше единствената му опорна точка.
Краката ме заболяха и не знаех колко дълго ще издържа да стоя прав. Напрежението на тялото се беше предало надолу и мускулите на прасците ми потрепваха. Заболяха ме бедрата и слабините, а стомахът ми се свиваше безжалостно пред страха от смъртта. Почти сляпо посочих с глава двете фотографии на стената зад гърба му и казах:
— Ти не си променил убежденията си, въпреки че са минали толкова години?
— Ние сме много повече, отколкото си мислиш, Веум. Скоро ще се събудим отново за живот, а младежта е на наша страна. Вестниците се опитват да го скрият, ала ние ставаме все повече и повече. В Германия, в Норвегия, та дори и в Англия.
— Старият най-зъл враг? — казах меко аз. — Замък на демокрацията?
— Ние сме истински демократи, Веум. — Той се разгорещи. — Ние сме истинското бъдеще, ние сме тези, които ще очистят човечеството и ще го преродят. Сега има прекалено много мръсотия и нищета, расови кръстоски и объркване на границите. Но хората на бъдещето ще бъдат чисти и бели, преродени.