Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Да влезем в стаята — каза Елисе Блум. И отвори друга врата, която отдавна не бе смазвана, та изскърца като стар клонак под напора на силен вятър.
Стаята бе проста и спартанска. На прозорците зърнах няколко саксии, а те бяха закрити с пепеляви вътрешни пердета. Върху скрин се мъдреше олющен сувенир, придобит вероятно по време на екскурзия в Германия: миниатюрна бирена бъчва от керамика, на която на шест кукички висяха шест малки бирени халби. Не се изненадах, че на бъчвичката беше написано: „Поздрави от Бавария“. На стената над скрина бяха окачени няколко стари портрета, но не познавах никого от хората на тези фотографии.
В ъгъла до скрина имаше стар телевизор, а срещу него — старомодно канапе със сиво-зелена дамаска, на което се мъдреха няколко възглавници с хардангерска бродерия. Пред канапето стоеше ниска холна маса, а под нея лежаха няколко вестника.
Елисе Блум бе отишла почти до прозореца. Тя вече нямаше нужда от помощ, но се поклащаше, а погледът й продължаваше да блуждае безпомощно из стаята, сякаш търсеше нещо или някого.
Проследих го.
Една отворена врата водеше към другата стая. Насред нея — кухненска маса с прави крака, заобиколена от шест стола с високи облегалки. В края на масата, с лице към нас, бе седнал един мъж. Лактите му бяха опрени на масата, а с двете си ръце той държеше голям пистолет, насочен право към мен, и въпреки че го бях виждал на снимки отпреди трийсет години, аз го познах веднага. Това беше Харалд Юллвен.
42
В такъв миг от живота всяко нещо идва на мястото си. Същевременно всичко беше тихо. Обзе ме силно чувство за недействителност.
Елисе Блум бе извадила цигара. Тя я мушна между устните си и я запали с трепереща ръка. Силуетът й се очертаваше върху прозореца — с неестествено вдигнати рамена като неподвижно увиснала марионетка.
Ръцете на Харалд Юллвен не трепереха. Те здраво стискаха пистолета. Стоях замръзнал, неподвижен. С изключение на движението, което Елисе Блум направи, за да запали цигарата си, ние образувахме една триъгълна неподвижност.
Имах тягостното чувство, че той по всяка вероятност държи в ръцете си „Лугер“ — окончателно свързващата нишка между лицето Харалд Юллвен и неизвестния убиец, наричан някога Ротеифтен. Когато извадеха куршумите от тялото ми, можеха да ги мушнат в един плик и да прикачат към него бележка с надпис: „Окончателно доказателство“. Ала за съжаление аз нямаше да съм там, когато щяха да го сторят.
Харалд Юллвен нито за секунда не ме изпускаше от очи. Започна да говори, но не на мен.
— Кой е този човек, по дяволите, Елисе? — изръмжа той с уморения и дрезгав глас на стар мъж, изпял песента си още преди десетилетия.
Докато говореше, аз го гледах неподвижно. Можех да го разпозная сред хилядно множество. Същото конско лице, същите изпъкнали черти, а косата — заресана право назад по същия начин, както на фотографията, която носех в джоба си. Само че междувременно бе съвсем посивяла, напомняйки козината на вълк. Бръчките по лицето му бяха станали по-дълбоки, изражението около устата — още по-горчиво, а кожата му съвсем бледа, като на дългогодишен затворник. И той наистина бе живял като такъв през последните десет години. На каква възраст е? Пресметнах бързо, че трябва да е на около шейсет и седем. Значи пенсионерска. В този миг обаче нямаше никакви изгледи, че и аз щях да я достигна.
Не само ръцете на Елисе Блум трепереха. И гласът й бе съвсем несигурен, когато изпелтечи:
— То–това е той, час-тни-ят де-тек-тив, за кого-то ти раз-ка-зах…
Очите му станаха по-тъмни дори от онова черно око, което бе насочил към мен.
— Частен детектив? — Той сякаш изплю думите.
Заваляше на „с“. За миг очите му се обърнаха настрана, с недоверчив поглед, към Елисе Блум. Когато ги впи отново в мен, забелязах в погледа му нещо още по-черно. Това бе страх, безграничен страх и аз потреперих с цялото си тяло. Няма нищо по-страшно и опасно от уплашения звяр.
Елисе Блум му извика:
— Направих го заради теб, Харалд. Ти трябва… — думите й изведнъж станаха толкова тихи, че едва ги чух — да отидеш на лекар.
Тъмният страх се разпростря върху лицето му, скова разкривената му уста, бледожълтата кожа на торбичките под очите му и сухите гънки кожа на врата му. Ръцете, държащи пистолета, леко потреперваха и аз видях, че Харалд Юллвен е само сянката на онова, което трябва да е бил някога.
Представих си го като момче, горе, в малкото стопанство в т.нар. Вълча област, вдън гората над Берген, където елхите са толкова високи и мрачни, че човек трябва да е роден пуритан, за да се чувства добре сред тях.