Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Да — каза Френтис и всички пленници се разприказваха един през друг, но бързо млъкнаха, когато наобиколилите ги бойци пристъпиха с вдигнати мечове. Френтис застана пред онзи, който се беше обадил пръв. — Високият.
— Е-един офицер от щаба на генерала го отведе в-в града. Малко след като превзехме тази крепост.
— Това е дом. — Френтис изправи грубо мъжа на крака и го повлече към портата. Пътьом мина покрай Джанрил Норин, бившия менестрел, който чакаше с ренфаелския си меч на рамо. — Не губете излишно време — нареди му Френтис.
Тъкмо извеждаше мъжа през портата, когато откъм двора долетяха писъци. Той извади ножа си и преряза въжетата на пленника.
— Върви в града и кажи на хората си какво е станало тук.
Мъжът го зяпна невярващо, после се обърна и хукна колкото го държаха краката, падна няколко пъти, но накрая все пак се изгуби от поглед. Френтис се запита дали не бе трябвало да му каже, че тича в грешната посока.
По обратния път към лагера Давока мълчеше и избягваше погледа му. „Гарвиш“ — помисли си с въздишка той.
— Знам какво правят лонаките с пленниците си — каза Френтис, когато мълчанието започна да го дразни.
— Някои лонаки — възрази тя. — Не аз. — Погледна към кльощавия роб, които се влачеше с тях с ужасена физиономия и опулени очи. — Каква игричка си намислил за него?
Френтис се изсмя горчиво.
— Не е игричка. А работа.
— Ти не си гарвиш — чу я да казва той, ускорил крачка. — Ти си по-лош и от гарвиш.
Инструктор Грейлин ги посрещна с разтворени обятия и широка усмивка, притисна объркания Ренсиал в мечешка прегръдка.
— Конете ми изгоряха — сериозно го уведоми полуделият инструктор.
Едрият брат се усмихна тъжно и отстъпи назад.
— Ще ти намерим други.
— Убихме повече от двеста — докладва Френтис на Грейлин малко по-късно. — Снабдихме се с много оръжие, доспехи, храна, лъковете са по-малко. Имаме и няколко специални новобранци също. Изгубихме четирима.
— Факторът изненада никога не бива да се подценява — кимна инструкторът.
Седяха на брега на реката недалече от лагера, обитаван понастоящем от над триста души. Вече няколко седмици към лагера се стичаха бежанци и освободени роби, част от тях решаваха да продължат по пътя си сами, след като станеше ясно, че останат ли, ще трябва да се бият, но повечето избираха да останат. Въпреки това годните да носят оръжие наброяваха едва стотина, останалите бяха твърде млади, твърде стари, твърде болни и без никаква военна подготовка, изобщо хора, които Френтис не можеше да изпрати срещу воларианците. Допреди снощното сражение победите им бяха незначителни, основно набези срещу робски и продоволствени кервани.
— Скоро ще се появят — каза инструкторът. — Вече доказахме, че можем да хапем до кръв, така че ще дойдат.
— Знаехме, че ще стане така. Учителю, за аспекта…
Грейлин поклати плешивата си глава.
— Не.
— Знам много начини да се вмъкнем във…
— Искаш да претърсим цял град с надеждата да открием човек, който най-вероятно крее в трюма на някой кораб с роби насред океана. Съжалявам, братко, но няма да се съглася с теб. Хората в лагера повече отвсякога имат нужда от своя водач.
Робът седеше там, където Френтис го беше оставил, мълчалив и неподвижен до навеса, който Давока делеше с Иллиан. Момичето го зяпаше с нескрито любопитство и бъркаше разсеяно тенджерата със супа, окачена над огъня. Миризмата, която се разнасяше от тенджерата, подсказа на Френтис, че каквито и таланти да притежава Иллиан, те не включват готварството.
— Брат Френтис! — грейна тя, когато Френтис мина покрай нея на път към своята палатка, разкопчавайки в движение колана с меча си. — Още една победа. Всички в лагера говорят само за това. Наистина ли си убил повече от десетима от онези зверове?
— Не знам — отвърна той, съвсем откровено.
— Вземете и мен следващия път — каза намусено Арендил и разръчка готварския огън. — Ще убия повече от десет.
— Ти и мишка не можеш уби — каза през смях момичето.
— Аз съм обучен оръженосец на дома Бандерс — отвърна троснато Арендил. — Не е редно да ме оставят тук с теб, докато другарите ми печелят славни победи.
— Лагерът има нужда от охрана — каза му Френтис с тон, който показваше, че вече е чул достатъчно по темата и не желае да слуша повече.
Взе една паница, сипа супа от тенджерата, после отиде при роба и приклекна до него.
— Яж — каза му и бутна паницата пред лицето му.
Кльощавият роб взе паницата и започна да се храни с механично подчинение, вдигаше я към устните си и сърбаше от безвкусното съдържание без какъвто и да било знак за неохота. Френтис го изчака да приключи и попита: