![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
Макар че никой от останалите не беше засегнат толкова силно, нито един, който ги видя тази нощ в Еленовата гора, вече не беше същият, нито пък някой можеше да каже защо. Дори Еолаир беше зашеметен, Еолаир, който беше пребродил надлъж и шир Остен Ард, който беше видял неща, които оставяха повечето хора в безмълвно благоговение. Но дори опитният граф никога не съумя да обясни как се бе чувствал, когато гледаше ездата на ситите.
Когато буйното множество профуча покрай тях, сякаш се промени дори самата лунна светлина. Въздухът стана светъл и кристален. Предметите сякаш заблестяха, като че ли всяко дърво, човек и тревичка бяха очертани с диамант. Ситите прелетяха край тях като гигантска океанска вълна, увенчана с проблясващи върхове на копия. Лицата им бяха сурови, гневни и прекрасни като на ловни соколи, косите им се развяваха на вятъра. Конете на безсмъртните препускаха по-бързо от всеки кон, но се движеха така, както това става само насън — ход, мек като капещ мед; копитата нарязваха тъмнината на светли огнени ивици.
За броени мигове ярката група се стопи до тъмна маса, която изчезваше на запад, ударите на копитата заглъхнаха до шумолене. И ситите оставиха след себе си тишина, и в очите на някои — сълзи.
— Справедливите… — прошепна най-после Еолаир. Гласът му беше дрезгав като квакане на жаба.
— Ситите? — Изорн клатеше глава, сякаш беше получил удар. — Но… но защо? Къде отиват?
И изведнъж Еолаир разбра.
— Сделката на Лисицата — каза той и се засмя. Усети сърцето си пълно с живот.
— Какво искаш да кажеш? — Изорн гледаше смаян как графът на Над Мулах се обръща към гората.
— Една стара песен — извика Еолаир през рамо. — „Сделката на Лисицата“. — Той отново се засмя и запя; думите на песента изскачаха от гърлото му сякаш самички.
Справедливите казаха: „Ний не забравяме,
нищо, че дълги векове са изминали.
На луна вий ще чуете роговете ни славни
и на слънце да блестят наш'те пики ще видите…“
— Не разбирам! — извика Изорн.
— Няма значение! — Еолаир вече не се виждаше между дърветата. — Събирай хората! Трябва бързо да тръгнем към Хернисадарк!
Сякаш откликвайки на думите му, в далечината прозвуча сребрист рог.
— Като в една стара песен на моя народ — провикна се Еолаир към Изорн. Макар че яздеха бързо още отпреди изгрев-слънце, нямаше и следа от ситите освен смачканата от копита заснежена трева, която впрочем се изправяше, а снегът се топеше. — Тя разказва за обещанието на Справедливите, дадено на Червената лисица — принц Синах — преди битката при Ач Самрат: те се заклеват, че никога няма да забравят верността на Хернистир.
— Значи мислиш, че са тръгнали срещу Скали?
— Кой знае? Но погледни накъде са се отправили! — Графът се изправи на седлото и посочи през обширните пасища следите, които се губеха на запад. — Право като полет на стрела към Тайг!
— Дори наистина да отиват там, не можем да ги следваме с тази скорост — каза Изорн. — Конете вече са отпаднали, а сме изминали само няколко левги.
Еолаир се огледа. Колоната беше започнала да се разпълзява, някои от конниците бяха изостанали много назад.
— Може би. Но, Багба да ме ухапе, ако те отиват в Хернисадарк, искам да съм там!
Изорн се усмихна широко, кръглото му лице светна.
— Но не и ако твоите приказни хора не ни дадат няколко от своите приказни коне с крила на краката. Е, все ще стигнем някак.
Графът поклати глава, но леко подръпна юздите и забави хода на сивия си кон до лек галоп.
— Прав си. Никой няма да има полза, ако уморим конете си.
— Или себе си. — Изорн махна с ръка, за да забави останалите от групата.
По обяд спряха. Еолаир уравновеси нетърпението с мъдростта да даде на групата си поне малка възможност за почивка: ако предстоеше бой, мъже, готови да тупнат на място, и коне, които не можеха да направят нито крачка повече, щяха да са безполезни.
След едночасова почивка отново бяха по седлата и Еолаир вече поддържаше по-разумна скорост. Докато се стъмни, пресякоха Инискрих до територията на Хернисадарк, но все още бяха на няколко часа езда от Тайг. Бяха минали покрай няколко лагера — Еолаир предположи, че са били на хората на Скали. Всичките бяха изоставени, но имаше признаци, че оттеглянето е било скорошно: в един от тях огнищата още тлееха. Графът се питаше дали римърсгардците са избягали пред нахлуването на ситите, или ги е сполетяло нещо друго, също толкова странно.