Републиката на крадците [bg]

— Ще имаме възможност да останем сами — многократно му прошепваше Сабета през следващите дни, но възможностите сякаш нарочно изчезваха, докато вървяха репетициите.

„Старата перла“ беше свидетелство за щедростта на отдавна починал граф, завещал я на града. Въпреки че не можеше да се сравнява с елдренската идея за дълголетие, театърът беше изграден така, че с векове да бъде приеман за даденост. Стените и високо построените балкони бяха от бял мрамор, получил с времето мек сив цвят, а сцената — от алхимично лакирана твърда дървесина, която можеше да издържи почти също толкова дълго.

Кръглият вътрешен двор беше с отворен покрив и въпреки че имаше стълбове, на които да се закачват сенници за защита от слънце и дъжд, самите сенници липсваха. Според Дженора удобствата за тълпата, каквито са септичните ями, бяха един от „безплатните“ скрити разходи на театъра, които графинята не беше склонна да поема.

Нямаше спор, че мястото беше по-подходящо от вътрешния двор на мадам Глориано. „Перлата“ излъчваше достойнство в излишък, при което дори по-опърпаните репетиции като тяхната и това, което можеше да изглежда като глупава пантомима на двайсет крачки от конюшнята, някак си се облагородяваше в сенките на безмълвните мраморни балкони.

И все пак всяко ново предимство, изглежда, беше съпроводено от не по-малко усложнение. Всеки ден започваше твърде рано: членовете на трупата, с махмурлук, събираха недовършените костюми, реквизита и останалите джунджурии в покритата каруца, предоставена от каморците. Разходката до „Перлата“ беше четири километра, а в края на всеки ден трябваше да връщат всичко обратно в каруцата и да повторят пътешествието в обратната посока. Беше им позволено да репетират в „Перлата“, но не и да остават на мястото. Градската стража щеше да ги прибере като скитници, ако по нещо си личеше, че са прекарали нощта там. Поради тази причина в пътуване бяха прахосвани безценни часове.