Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Бавно и внимателно, милейди — предупреди той, след като хвана поводите на коня й. — Нали разбирате, набили сме железни колове под водата, и железни топки с шипове има ей между ония камъни. Същото е по всички бродове, по заповед на брат ви.

„Едмур мисли да се бие тук.“ Вътрешностите й се свиха на топка, но си замълча.

По пътя между Червената вилка и Повален камък се вляха в поток от простолюдието — хората бяха тръгнали да подирят сигурност в Речен пад. Някои караха животни, други теглеха коли, но отваряха път на Кейтлин и я поздравяваха с викове: „Тъли!“ и „Старк!“ На половин миля от замъка минаха през голям лагер, където над палатката на лорда се вееше аленото знаме на Блакууд. Тук Лукас се сбогува с нея, за да се види с баща си, лорд Титос. Останалите продължиха.

Кейтлин забеляза друг лагер на брега северно от Повален камък; флаговете, които плющяха под напора на вятъра, й бяха познати: танцуващата дева на Марк Пайпър, орачът на Дари, вплетените една в друга червена и бяла змии на Пеги. Всички те бяха знаменосци на баща й, владетели на Тризъбеца. Повечето бяха напуснали Речен пад преди нея, за да защитят земите си. След като се бяха върнали, това означаваше само, че Едмур ги е свикал отново. „Боговете дано ни спасят, така е, той е решил да се срази с лорд Тивин.“

Още отдалече видя нещо тъмно да се полюшва на стените на Речен пад. Когато приближи, видя провесени от бойниците мъртъвци, отпуснати на дългите въжета трупове със стиснали вратовете им примки, лицата им — подути и почернели. Враните ги бяха отрупали, но алените плащове все още изпъкваха ярко на стените от пясъчник.

— Обесили си някакви Ланистъри — отбеляза Хол Молън.

— Хубава гледка — заяви с възторг сир Вендел Мандърли.

— Приятелите ни са започнали без нас — пошегува се Первин Фрей. Другите се засмяха, но не и Бриен, която зяпна редицата тела, без да мига, и нито проговори, нито се усмихна.

„Ако са убили Кралеубиеца, тогава дъщерите ми също са мъртви.“ Кейтлин пришпори коня си. Хол Молън и Робин Флинт препуснаха край нея в галоп и завикаха да отворят портите. Стражите по стените несъмнено бяха забелязали знамената й отдавна, защото портикулът беше вдигнат, когато приближиха.

Едмур излезе от замъка да я посрещне заедно с трима от заклетите мъже на баща й — едрият оръжеен надзорник сир Дезмънд Грел, стюардът Ъдъридс Вейн и сир Робин Ригър, плещестият и плешив капитан на стражата на Речен пад. И тримата бяха на годините на лорд Хостър, мъже, изкарали живота си в служба на баща й. „Старци“, осъзна Кейтлин.

Едмур носеше синьо-червен плащ над туника с извезана на гърдите сребърна риба. Изглежда, не се беше бръснал, откакто тя замина на юг — брадата му бе избуяла като храст.

— Кат, добре че се върна жива и здрава. Когато чухме за смъртта на Ренли, се уплашихме за живота ти. А и лорд Тивин е тръгнал насам.

— Казаха ми. Как е баща ни?

— Един ден изглежда по-добре, на другия… — Поклати глава. — Пита за теб. Не знаех какво да му кажа.