Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Надявам се, Едмур. Наистина. — Целуна го по бузата, за да му покаже, че е така, и отиде да види баща си.

Лорд Хостър Тъли си беше същият, какъвто го остави — смазан на леглото, отпуснат, блед и изпотен. В стаята миришеше на болест, на застояло и на лекарства. Когато дръпна завесите, баща й простена тихо и очите му се отвориха. Вторачи се в нея, сякаш не можеше да разбере коя е или какво иска.

— Татко. — Кат го целуна. — Върнах се.

Сега като че ли я позна.

— Върна се — прошепна едва-едва.

— Да — каза тя. — Роб ме изпрати на юг, но се върнах бързо.

— На юг… където… Орловото гнездо на юг ли беше, милото ми? Не помня… о, миличкото ми, боях се… ти прости ли ми, детето ми? — По бузите му потекоха сълзи.

— Не си направил нищо, което да се нуждае от прошка, татко. — Тя погали рехавата му бяла коса и опипа челото му. Треската още го гореше отвътре, въпреки всички отвари на майстера.

— Така беше най-добре — прошепна баща й. — Джон е добър мъж, добър… силен, грижлив… грижи се за теб… той ще… и от добър род, послушай ме, трябва, аз съм баща ти… баща ти… ще се омъжиш, когато се омъжи и Кат, да, длъжна си…

„Мисли, че съм Лиза! Богове милостиви, той говори все едно че още не сме омъжени.“

Ръцете на баща й стиснаха нейните — трепкаха като две изплашени бели птици.

— Онзи младок… окаяник… де не ми споменаваш името му, твой дълг е… майка ти, тя ще… — Лорд Хостър се сгърчи от спазъм и извика: — О, богове, простете ми, простете ми, простете ми. Лекарството ми…

И дойде майстер Виман и поднесе чаша към устните му. Лорд Хостър изпи гъстата бяла отвара с жаждата на сукалче на майчината си гръд и Кейтлин видя как покоят го облада отново.

— Сега ще поспи, милейди — каза майстерът. Млякото на мака беше оставило дебела бяла кора около устните на баща й. Майстер Виман я изтри с ръкава си.

Кейтлин не можеше да гледа повече. Хостър Тъли беше силен мъж, и горд. Заболя я, че го вижда така унизен. Излезе на терасата. Дворът долу беше пълен с прокудени, изпълнен с хаотичната им врява, но отвъд стените реките течаха спокойни, чисти и неспирни. „Това са неговите реки и скоро той ще се върне при тях за последния си път.“

Майстер Виман беше застанал до нея.

— Милейди — промълви той, — няма да мога да отлагам края дълго. Трябва да изпратим конник за брат му. Сир Бриндън ще иска да е тук.

— Да — каза Кейтлин със стегнат от скръб глас.

— И лейди Лиза също, може би?

— Лиза няма да дойде.

— Ако й напишете лично, може би…

— Ще нахвърлям няколко думи, ако това ви задоволява. — Зачуди се кой ли трябваше да е „окаяният младок“ на Лиза. Някой млад скуайър или странстващо рицарче, най-вероятно… Макар че ако се съдеше по страстта, с която лорд Хостър го отхвърляше, трябваше да е син на някой търговец или долен чирак, дори някой певец. Лиза все се увличаше по разни певци. „Няма за какво да я виня. Джон Арин беше с двадесет години по-възрастен от баща ни.“

Кулата, която брат й бе отделил за нея, се оказа същата, която бяха делили с Лиза като момичета. Щеше да е добре да поспи отново в пухено легло, с огън в камината; след като си отдъхнеше, светът нямаше да й се струва толкова тъжен.