Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Добра среща, милейди. Брат ви ни изпрати да потърсим отряда ви и да ви придружим до Речен пад колкото може по-бързо.

На Кейтлин не й харесаха думите му.

— А баща ми?

— Лорд Хостър си е все така. — Реките беше червендалест мъж и съвсем смътно приличаше на братята си. — Просто се бояхме, че може да се натъкнете на съгледвачите на Ланистър. Лорд Тивин е напуснал Харънхъл и е тръгнал в поход на запад с цялата си сила.

— Стани — заповяда тя на Реките и се намръщи. Станис Баратеон също скоро щеше да тръгне на поход, боговете дано да са им на помощ. — Колко остава, докато лорд Тивин стигне до нас?

— Три дни, може би четири. Имаме свои очи по всички пътища, но най-добре е да не се бавим.

И не се забавиха. Реките бързо вдигна лагера си и поеха отново, вече близо петдесет бойци, понесли се под знака на вълчището, на пъстървата и на двойните кули.

Хората й искаха да научат повече за победата на Роб при Волско кръстовище и Реките се подчини.

— Дошъл е един певец в Речен пад, нарича се Римънд Стихоплетеца, съчинил е песен за битката. Не се съмнявам, че ще го чуете да я пее тази вечер, милейди. „Вълк в нощта“, така я е нарекъл. — И продължи с разказа си как останките от армията на сир Стафорд побягнали от Ланиспорт. Без обсадни машини нямало как да се щурмува Скалата на Кастърли, затова Младия вълк се разплащал с Ланистърите за опустошенията, които бяха нанесли по речните земи. Лордовете Карстарк и Гловър опустошавали крайбрежието, лейди Мормон пленила хиляди глави добитък и ги карала към Речен пад, докато Големия Джон завладял златните мини на Кастамир, низината на Нън и хълмовете на Пендрик. Сир Вендел се засмя.

— Нищо не може да накара един Ланистър да се разтича толкова добре, колкото заплахата за златото му.

— Как е успял кралят да завземе Зъба? — попита сир Фрей незаконния си брат. — Тази цитадела е много здрава и държи хълмистия път.

— Той изобщо не я завзе. Заобиколи я през нощта. Разправят, че вълчището му показало пътя, онзи негов Сив вятър. Звярът надушил козя пътека, която се виела долу по дефилето и после нагоре под някакъв рид, стръмен и каменист път, но достатъчно широк да минат конете един по един. Ланистърите на своите наблюдателници така и не ги забелязали. — Реките сниши глас. — Някои разправят, че след битката кралят извадил сърцето на Стафорд Ланистър и нахранил с него вълка си.

— Не вярвам на подобни приказки — сряза го Кейтлин. — Синът ми не е такъв.

— Както кажете, милейди. Макар че вълкът си го е заслужил. Тоя вълк не е обикновен. Чули са Големия Джон да разправя, че старите богове на севера са пратили тия вълчища на децата ви.

Кейтлин помнеше деня, когато момчетата й бяха намерили палетата в късните летни снегове. Бяха пет, три мъжки и две женски за петте законородени деца на дома Старк… и едно шесто, с бяла козина и червени очи, за копелето на Нед Джон Сняг. „Не са обикновени вълци — помисли тя. — Наистина не са.“