Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

„Но не от теб.“ Аря отчупи от овесената питка. Уизи я изгледа намръщено, сякаш надуши тайната й. Тя бързо сведе поглед към храната си и не посмя да вдигне повече очи.

Бледа светлина беше изпълнила двора, когато лорд Тивин Ланистър потегли от Харънхъл. Аря гледаше от един прозорец на Кулата на плача. Атът му беше заметнат с чул от люспи с пурпурен емайл, самият лорд Тивин носеше хермелинов плащ. Пред него яздеха четирима снажни знаменосци с огромни пурпурни пряпорци с извезания на тях златен лъв. Зад Ланистърите поеха великите им лордове и пълководци. Знамената им се вееха и плющяха в пищно многоцветно шествие: червен бик и златна планина, пурпурен еднорог и пъстър петел, окована мечка и язовец, сребрист пор и шут в пъстри дрехи, звезди и слънчеви изгреви, паун и пантера, остра кама, черна гугла, син стършел и зелена стрела.

Най-последен премина сир Грегър Клегейн със сивата си броня, възседнал зъл също като него жребец. Поливър яздеше до него с щандарта на черното псе в ръка и с рогатия шлем на Джендри на главата. Беше висок мъж, но приличаше на недорасло момче, яздещо в сянката на господаря си.

Тръпки полазиха по гърба на Аря, докато гледаше как преминават под грамадните решетки на портикула на Харънхъл. И тя изведнъж осъзна, че е направила ужасна грешка. „Колко съм тъпа“ — помисли тя. Уизи беше без значение, също както и Чизуик. Това бяха хората, които имаха значение, тяхната смърт трябваше да поиска. Предната нощ можеше да прошепне името на всекиго от тях, за да умре, ако не беше дотолкова обезумяла от това, че Уизи я удари и я излъга за петлето. „Лорд Тивин, защо не казах лорд Тивин?“

Може би все още не беше късно да промени решението си. Уизи все още не беше убит. Ако успееше да намери Джакен, да му каже да…

Бързо затича надолу по виещите се стъпала, забравила за работата си. Чу стърженето на веригите, докато решетката бавно се смъкваше, шиповете й затънаха дълбоко в земята… а после — още един звук, писък на болка и страх.

Аря се промуши напред в навалицата. Уизи лежеше на каменните плочи с раздрано гърло и очите му зееха незрящи към сивите облаци. Грозната му петниста кучка стоеше на гърдите му и ближеше кръвта, лееща се на тласъци от шията му. Накрая някой извади арбалет и застреля кучката, докато ръфаше едно от ушите на Уизи.

— Проклета твар — чу тя да казва някой. — А той я гледаше тая кучка още от пале.

— Мястото е проклето — каза мъжът с арбалета.

— Духът на Харън е, от мене да знаете — каза стопанката Амабел. — Казвам ви, тук няма да мигна повече.

Аря вдигна очи от мъртвеца и мъртвото му псе. Джакен Х’гхар се беше облегнал на стената на Кулата на плача. Когато видя, че го гледа, той вдигна ръка към лицето си и небрежно опря два пръста на бузата си.