Престолът от драконова кост

Един бегъл поглед към слънцето им беше достатъчен, за да разберат, че е почти обяд. Бързо излязоха от покрайнините на рушащия се град и след около час, вече значително изморени, започнаха да се изкачват по лек наклон. Тролът отново започна да тежи на Саймън. Момчето беше твърде гордо, за да каже нещо, но се потеше все повече, а и гърбът и ръцете го боляха не по-малко от раната на ребрата му. Мария предложи да изрежат в торбата дупки за краката на Бинабик, да го сложат в нея и така да го носят. Саймън помисли малко и отхвърли тази идея. От една страна, така безпомощният, намиращ се в безсъзнание трол щеше да се друса прекалено много; освен това щеше да им се наложи да оставят част от нещата в торбата, а повечето от тях бяха провизии.

Когато лекият наклон постепенно се превърна в стръмен, покрит с храсти рид, Саймън най-сетне даде знак на Мария да спре. Положи малкия човек на земята и известно време остана прав, с ръце на кръста, като дишаше тежко.

— Ние… трябва… аз трябва… да си почина — изпухтя Саймън. Мария съчувствено погледна зачервеното му лице.

— Саймън, не можеш да го носиш през целия път до върха на хълма — кротко каза тя. — Изглежда, напред става още по-стръмно. Ще имаш нужда от ръцете си, за да се подпираш, докато се катериш.

— Той… ми е приятел — упорито заяви Саймън. — Мога… да го направя.

— Не, не можеш. — Мария тръсна глава. — Ако не можем да го носим в торбата, ще трябва… — Тя сви рамене и се отпусна на една скала. — Не знам какво точно трябва, но трябва все пак да направим нещо — завърши момичето.

Саймън седна до нея. Куантака беше изчезнала нагоре по склона и скачаше пъргаво там, където на момчето и момичето щеше да им е необходимо доста време да минат.

Внезапно на Саймън му хрумна нещо.

— Куантака! — извика той, скочи на крака и изсипа съдържанието на торбата на тревата. — Куантака! Ела тук!

Саймън и Мария увиха Бинабик в наметалото на момичето, после сложиха трола да лежи по корем на гърба на Куантака и го вързаха на няколко места с последните останали в торбата парчета плат. Саймън беше научил тази поза, когато го караха на кон в лагера на херцог Исгримнур, но знаеше, че за да може тролът да диша, дебелото наметало трябва да минава между ребрата му и гърба на вълчицата. Знаеше, че подобно положение не е най-подходящото за един ранен и вероятно издъхващ трол, но какво друго можеха да направят? Мария беше права: по нагорнището щеше да се нуждае от ръцете си.

Куантака обузда нетърпението си и застана послушно, за да могат Саймън и Мария да си свършат работата. От време на време се обръщаше и се опитваше да подуши клюмналата глава на Бинабик. Най-накрая всичко беше готово и поеха нагоре по склона. Куантака внимателно избираше откъде да мине, сякаш осъзнаваше колко е важно да носи притихналия си товар без прекомерно тръскане.

Сега се катереха доста по-бързо. Забуленото в облаци слънце беше отишло далеч на запад. Докато се катереше, следвайки обагрената в сиви и бели цветове опашка на вълчицата, която в смъдящите му от потта очи му приличаше на издигаща се струйка дим, Саймън се чудеше къде ли ще ги настигне нощта — и какво може да ги дебне в мрака.