![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Ако искаш някого мъртъв, вадиш за него именно такова обявление. Ако го искаш мъртъв бързо, предлагаш голяма награда. Но 1000 долара? Тази област беше изключително бедна, нямаха възможност да пръснат толкова пари за един човек, независимо колко долнопробна отрепка е. Каквото и да е сторил Джейк Лонерган, явно е подразнил някой изключително неподходящ човек… някой с много пари и власт.
Ако наистина съм този и за главата ми има такава награда, защо съм още жив, по дяволите?
Джейк Лонерган. Джейк Лонерган.
— Джейк Лонерган… — Той повтори името на глас, но то не предизвика нищо. Чуждо име, чуждо минало… чужди прегрешения. Не се чувстваше като хладнокръвен убиец. Но пък как иначе можеше да обясни стореното с тримата мъже сутринта… или с хората на шерифа… с Пърси?
Той хвърли едно око на Пърси, отпуснат на пода в съседната килия. Е, това по-скоро бе услуга в полза на света за следващите няколко часа.
Целият ден му изглеждаше като един дълъг кошмар, с лоши и по-малко лоши моменти… онази част с писъците, лицата, болката… светлината като мрак, звуците, каквито нищо земно не издаваше…
Но събуждането го завари тук. Това ли е адът? Не знаеше много за него, нито за Чистилището, не знаеше и какво е опрощение.
Уж беше само място. Вместо това изглежда като ад на Земята. Ела на светло, рече проповедникът — но той искаше просто да зашие раната на Джейк.
Мъжът се върна на нара и легна. Затвори очи и всичко изчезна. Прииска му се да не ги отвори никога повече, мракът беше единственото място, където можеше да се скрие… поне засега.
Краварите доведоха господин Долархайд при реката, за да види с очите си мъртвия добитък. Факли осветяваха полето, което малко по-рано не би имало нужда от тях, защото тополата още гореше.
Удроу Долархайд стоеше на границата между светлината и тъмнината и разглеждаше останките от стадото. Вечно намръщеното му лице се изкриви още повече и вдълба бръчките му в жестока маска.
Ако не знаеше, че това е било крава, не би познал…
Той ритна трупа с ботуша си.
Дошлите с него мъже крадешком следяха реакцията му — бяха нервни и предпазливи като конете си, вероятно по същата причина. Конете бяха животни и сетивата им подсказваха нещо за това място, което никой човек не можеше да усети. Предупреждаваха ги.
Мъжете също се бяха научили да се страхуват от неизвестното, но страхът от познатото — от него — ги бе наплашил още повече: суровият гняв, безмилостното отмъщение… пълната му власт над всичко и всеки, който дори малко бе обвързан с живота му. Така предпочиташе той — така искаше да управлява и да пази всичко такова, каквото е, завинаги…
Вниманието на Долархайд се върна към мъжа, който скимтеше и се молеше насред факлите — Рой Мърфи, единственият оцелял от тримата. Неколцина от другите му хора го бяха открили, когато отидоха да видят какво става.
Малко преди смрачаване слугите му чули и видели нещо невероятно над реката… нещо, което никой от тях не можеше да опише. От думите им ставаше ясно, че странното явление ги бе смразило от ужас, макар да го бяха видели само отдалеч.
Но явно дори това не ги плашеше толкова, колкото ги плашеше той. Иначе нямаше да отидат да проверят какво става.
Когато самият Долархайд реши да скочи на коня и да отиде, завари мъжете в кръг около Рой Мърфи. Намерили го в тревата, смърдящ на алкохол — заедно с десетина мъртви добичета.
— Моля ви се! — извиси се гласът на Мърфи и отново спря мислите на Долархайд. — Не съм убивал кравите, полковник Долархайд! Повярвайте ми…
Долархайд вдигна пръст. Жестът едва се виждаше в светлината на факлите, но незабавно се възцари мълчание. Долархайд бе свикнал с безпрекословното подчинение на околните, както и с хора, които постоянно го разочароваха.
Не беше свикнал с нещата, които го караха да се съмнява в собствените си очи и уши или да поставя под въпрос непроменимите си възгледи за света. Точно сега, макар че никога нямаше да го признае, бе в пълно недоумение от мъртвите животни наоколо, и бе почти толкова изумен, дори развеселен, от дързостта на лъжата, за която Рой Мърфи твърдеше, че е истина.