Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Когато не получих отговор, реших да сменя тактиката си.

— Искам само да им задам няколко въпроса.

След дълъг момент, през който продължих да се усмихвам на мъртвото хлапе на задната ми седалка, опитвайки се да не мисля за това колко неудобен ставаше моментът, арогантният тип се върна.

— Господин и госпожа Лоуел не приемат.

Какво, по дяволите, значеше това?

— Не им подавам пас. Имам само няколко въпроса. Мисля, че дъщеря им е в опасност.

— Те не приемат посетители.

Ама че грижовна групичка.

— В такъв случай скоро ще изпратя полиция. Предварително се извинявам, ако се появят с включени лампи и надути сирени.

Богатите хора не мразеха нищо повече от скандала. Аз обичах скандалите. Особено извратените с незаконни афери и изпълнителни директори, заснети с токчета и боа от пера. Но живеех в своя малък свят.

— Ще разполагате с пет минути — каза той. Правеше тая работа със стиснатите зъби много по-добре от Чибо. Трябваше да го спомена следващия път, когато видех киселия си чичо. Може би можеше да взема уроци.

След като подкарах по дълга алея, която се превърна в калдъръмен вход, дръпнах ръчната спирачка на Мизъри и хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане.

— Дори не си и помисляй да направиш някое кръгче, приятелче.

Празният му поглед дори не трепна. Беше забавен.

Самоуверен мъж, който беше облечен много по-непретенциозно, отколкото очаквах, ме посрещна на масивната бяла врата. Къщата изглеждаше много по-подходяща за източното крайбрежие, отколкото повечето къщи в Ню Мексико. Без да продума, мъжът ме отведе до нещо, което можех да оприлича само като стая за рисуване, макар никъде да нямаше художествени материали. След като не можех да рисувам, реших да огледам.

Снимки покриваха стените и етажерките, но сред тях нямаше нито един неподправен кадър. Всяка снимка беше професионален портрет и всяка имаше цветна тема. Черно. Кафяво. Морскосиньо. Четирима членове на семейството: родителите, едно момче и едно момиче — Харпър. Всички те имаха тъмни коси, с изключение на момчето и той не приличаше особено на останалите. Чудех се дали петелът не се бе измъкнал от кокошарника. Рус петел. Парадът на портретите очертаваше развитието на децата Лоуел, от четири или петгодишна възраст до ранните им двадесет години. Очевидно родителите държаха изкъсо децата си. На един от портретите почти бяха полудели и бяха облечени в бяло.

Тези хора бяха плашещи.

— С какво мога да ви помогна?

Обърнах се към жена, матриархът на префърцунения клуб, ако можеше да се съди по снимките. По вирнатия й нос се виждаше, че бе високомерна. Или това, или намираше интереса ми към стаята й за рисуване за безвкусен.