За честта на крадеца [bg]

По дяволите, защо да не стана? Бездруго трябваше да се изпикая.

— Ей сега! — креснах, надигнах се от леглото и зашляпах из стаята.

Чувах как долу си подвикват двете момиченца — Рена и София. Играеха си. Усмихнах се на врявата им, докато навличах вчерашната риза и препасвах колана с рапирата.

Долепих око до шпионката. Гладко избръснато лице с фризирани руси къдрици над грижливо бродиран жакет и късо наметало. Познах извезания на гърдите му герб и изстенах.

— Господарю Дрот? — промълви пратеникът към шпионката.

Гласът му звучеше неуверено и ми се дощя да го излъжа.

Но още утре някой лакей като него пак щеше да цъфне пред вратата ми.

Откачих пружината на капана, дръпнах двойното резе и открехнах мъничко вратата.

— Дрот — да, господар — не. Не съм благородник и не съм се промъквал в такова семейство като твоята господарка.

Той се ококори стреснато, явно изненадан от дързостта ми. Да се пули колкото си иска. Господарката му беше баронеса Кристиана Сефада, владетелка на Литос, но освен това беше и моя сестра. Обстоятелството, че само неколцина души, освен мен и нея знаеха за родствената ни връзка, не променяше държането ми спрямо „нейно благородие“.

Погледнах мъжа, който се извисяваше зад пратеника. Казваше се Руджеро и работеше за мен. Кимна ми, за да потвърди, че е претърсил натрапника. Аз също кимнах и Руджеро слезе безшумно по стълбата. Пак погледнах лакея.

— Нов си, нали? Досега не те е изпращала.

— Да… ъ-ъ, не. Тоест досега не съм имал честта, господине.

— Никаква чест не е, повярвай ми. — Отворих широко вратата и му посочих да влезе. — Как се казваш?

— Тамас, господарю.

Още стоеше в коридора. По изражението му личеше, че не знае точно как да постъпи. Вероятно погазвах всяко правило за учтивост, което му беше известно. Горкото хлапе бе обучено как да се държи и с блюдолизци, и с надменни благородници, но веднага се виждаше, че не знае как да говори изискано с крадец, който току-що е отворил вратата само по риза, едва стигаща му до коленете, затова пък с оръжие на кръста.

— Тамас, семейството долу има деца — обясних му, разкопчах колана с ножницата и го хвърлих на леглото, за да се успокои. — Не искам кавга с майката, ако по-голямата й дъщеря се мерне до стълбата и случайно надникне под ризата ми. Разбра ли какво ти казвам?

Пратеникът погледна през рамо към стъпалата, сякаш подозираше, че имам пророческа дарба, и побърза да влезе в стаята. Затворих вратата.

— Е, какво иска тя този път? — попитах го, докато смъквах от закачалката торбест панталон и го помирисвах.

Несъмнено беше по-чист от онзи, който обух още преди да подгоня Ател. Навлякох го.

— Моля, господарю?

— Питам за баронесата — подсетих го. — Не те е изпратила да ми помогнеш в обличането, нали?

— Не!

Засмях се, когато той се изчерви от припрения си отговор.

— Отпусни си душата де. Просто отговори на въпроса.