Нови римски разкази [bg]

- Вуйчо, кой ти каза?

- Майка ти. Но може ли да знам защо го направи?

Тя веднага отвърна раздразнена:

- Въпреки че толкова я молих да не ти казва.

Не обърнах внимание на думите и и продължих:

- На осемнайсет си, помисли ли? Целият живот е пред теб. Все едно някой да стане от масата и да си тръгне след предястието, мислейки, че е изял цялата вечеря. Какво знаеш ти за живота -някой и друг артишок в олио, парче шунка. Тепърва има да опиташ най-вкусното, че и още. И вече тръгваш да си ходиш.

Възнамерявах да продължа с примера от масата, от която тя искаше да си отиде, преди да е вкусила ястията, първият, който ми дойде наум в затруднението, но неочаквано, под нейния сериозен и умен поглед, изучаващ ме със странно внимание, загубих мисълта си, почти се засрамих и заключих набързо:

- Впрочем може ли да знам защо го направи?

При тези думи я хванах за ръката и тя я остави, дори ако не греша, усетих нещо като съвсем леко стискане на пръстите и върху моите. В същото време ме гледаше и забелязах, че очите и блестят от сълзи. Надявах се сега вече да ми сподели наистина онова, което държах да науча, и настоях:

- Аз съм ти вуйчо, обичам те, знаеш го, с мен можеш да говориш; кажи защо го направи? Майка ти е разтревожена и огорчена, баща ти е загрижен, не можеш да ги държиш в тази несигурност. Ако става въпрос за нещо, което могат да сторят за теб, ще го направят. Но ако си мълчиш, как очакваш да го сторят? Хайде, защо постъпи така?

Тя най-после отрони с едва чут глас:

- Те не могат да сторят нищо за мен.

- Тогава, ако ми кажеш, ще видя как аз да ти помогна.

- И ти не можеш да направиш нищо.

Върнах се на първоначалното си предположение: любов. Казах си: когато децата са влюбени, родителите им винаги научават последни. Едно момиче може да прави любов и като стои по цял ден вкъщи, на прозореца; които се самоубиват от любов, смятат, че другите не са в състояние да направят нищо за тях. И имат право. Попитах предпазливо:

- Да не би случайно да има, така да се каже, сантиментална причина? Да не би да си влюбена?

Не знам защо очаквах сухо отрицание. А тя отвърна лениво и многословно:

- Не, наистина, не бих казала, че съм влюбена. То, в кого да се влюбя? Познаваш ме... - усмихна се тя едва-едва, без да довърши.

Внезапно разбрах защо се чувствах толкова неловко: макар и да се опитвах да узная, дълбоко в себе си не желаех да знам. Но все пак попитах, макар и доста неохотно:

- Сигурна ли си, че ми казваш истината?

- Защо да не ти кажа?

- Не знам, отказваш да я споделиш с твоите родители.

- Ти си друго нещо. На теб бих я казала.

Последва мълчание. Прииска ми се да разбера защо съм „друго нещо“ и какво „нещо“ съм аз всъщност. Но този път наистина не се чувствах в настроение да задавам въпроси. Развълнуван, несръчен, станах на крака, отидох до прозореца, погледнах навън в двора; после се обърнах и без да си давам сметка какво правя, запалих цигара. Веднага обаче си спомних, че тя не е добре, и попитах: