Дявол под прикритие

Мерит се усмихна на историята.

— Единствено дете ли сте били?

— Да. Те така и не могли да имат собствени деца, така че ме прибрали…

— Били сте сирак?

— Изоставен.

Киър не беше сигурен защо й го каза. Това беше нещо, което рядко обсъждаше с когото и да било. Но тези тъмни като кафе очи бяха толкова топли и заинтригувани, че той не можеше да се сдържи.

Мерит отпи от виното си, преди да попита:

— Знаете ли нещо за жената, която ви е родила?

— Не, и не ми е нужно.

— Златното ключе…

Киър леко се усмихна на нейната проницателност.

— Оставила го е на мен в сиропиталището. Нося го, защото… Предполагам, че това е малък жест, с който да я почитам. Поне това й дължа след болката, която съм й причинил.

Между веждите на Мерит се появи тънка бръчка.

— Имате предвид раждането?

— Това, но също и мъката, че е трябвало да даде детето си. — Той млъкна замислено. — Мисля, че съм бил един от многото мъже, които са я наранили по един или друг начин. Девойка, която е била закриляна и обичана, няма начин да се озове в такава ситуация.

През полуотворения прозорец духаше източен вятър, разнасяйки ободряващата свежест на океанска вода и пяна. Беше започнало да вали, капките падаха тежки като монети.

Мерит отиде до дългия шкаф и направи знак на Киър да остане седнал. Тя се върна със сервиз за кафе върху сребърен поднос. Беше такова удоволствие да я наблюдава как му прави кафе, добавяйки захар и голямо количество тежка сметана, която се издигна до вдигащата пара черна повърхност. Тя му подаде чашата с чинийка, заедно с парче сладкиш с мармалад.

След като Киър изяде всичко до троха и изпи кафето, той се замисли с горчивина, че до края на живота му споменът за тази вечер ще е този, към който ще се връща отново и отново. Нищо никога нямаше да се доближи до удоволствието, което тя му доставяше.

Часовникът върху камината иззвъня нежно. Полунощ.

Времето никога не е било толкова нежелан натрапник. Но беше най-добре вечерта да свърши сега. Заситил единия вид глад, тялото му сега беше готово да задоволи друг. Той трябваше да се отърве от изкушението.

— Мерит…

— Още кафе? — предложи тя весело.

Киър хвана ръката й, когато тя посегна към кафеника.

— Сега си тръгвам — каза той тихо.

— Но навън вали…

Това предизвика лека усмивка. Той се въздържа да изтъкне онова, което тя вече знаеше: един шотландец едва ли щеше да се уплаши от дъжда.

Той се опита да каже името й, но излезе като „Мери“. Дума за радост, оформена в копнеж.

Ръцете им се сплетоха бавно, плътно, по-вълнуващо от всяка физическа връзка, която бе имал в живота си.

Имаше толкова много неща, които искаше да й каже — всяко от които беше истинско, но неправилно.

Един порив на дъжда нахлу през прозореца, когато бурята избухна с нова сила. Пламъкът на газената лампа изпърха и умря, въпреки стъкленото шише. Киър скочи и отиде да спре притока на газ, докато Мерит изтича към прозореца.

— Рамката се е издула от влагата — каза тя, като се мъчеше да го затвори, поемайки на бързи глътки от нахлулия студен въздух.

Киър отиде да й помогне, натисна прозореца, докато дъждът се стичаше по стъклото. Подпря ръка на перваза, близо до рамото й, докато двамата гледаха бурната нощ. Винаги беше обичал бурите, зареденият въздух оживяваше сетивата му. Сенки и вълни светлина се люлееха по небето, сякаш ги наблюдаваха изпод повърхността на морето.

— Сякаш сме във въртоп — отбеляза той.

— Така ли го наричате? — Мерит обърна лице към него.

Той внимателно използва възглавничката на палеца си, за да отстрани дъждовната капка близо до устната й.

— Да, имаме десетки думи за времето. Ако вали като лек душ, наричаме го поздрав.

Устните на Мерит се изкривиха.