Дявол под прикритие

— Херцог? — Мерит я погледна изненадано.

Осъзнавайки грешката, която току-що е сторила, Гарет промърмори:

— По дяволите. Това не си го чула.

— Чух го — каза Мерит — и настоявам да разбера кой е изпратил Итън в Шотландия. — Доколкото знам, единственият херцог, когото той лично познава, е Кингстън.

Въпреки че Гарет отказваше да говори, Мерит видя огорчението върху лицето й.

— Той е! — възкликна Мерит. — Трябва да ми кажеш какво разследва. Знаеш, че няма да кажа и дума — херцогът е като част от семейството ми. — Тя би настоявала, но забеляза, че изражението на Киър е станало напрегнато и равно като току-що изгладен чаршаф.

— Усещате ли шевовете? — нежно попита тя. — Боли ли ви?

Той поклати глава.

След като свърши работата си, Гарет се зае да прибира инструментите в чантата си.

— Ще пийнеш ли уиски, преди да си тръгнеш? — попита я Мерит, но докторката поклати глава с усмивка:

— Благодаря, но не мога. Аз „очаквам“, както казва Итън.

— Така ли? Колко хубаво! — възкликна Мерит. — Поздравления, скъпа! — Някъде отвътре тя с облекчение откри, че личната болка в сърцето, която винаги бе изпитвала в миналото, когато чуеше такива новини от приятелки, или роднини, сега е само слаба тръпка. С нескрит интерес тя попита кога се очаква появата на бебето и как се чувства Гарет.

Киър седна и дръпна одеялото около себе си, слушайки разговора без коментар. Мерит улови замисления му поглед върху себе си, поглъщащ всеки нюанс от реакцията й. Обля я топлина, когато разбра, че е загрижен, че новината от Гарет може да я натъжи.

След като изпрати приятелката си, Мерит се върна в салона и започна да събира разхвърляните дрехи на Киър.

— Ще помоля прислужницата да ги сложи да се накиснат — каза тя, — и да оправи разреза в палтото ви. — Много е умела с иглата.

— Не мога да се прибера без риза на гърба — изтъкна той.

— Дори не си помисляйте да облечете мръсни дрехи върху чистата си рана — ужаси се Мери г. Ще намерим нещо друго, което да облечете. — Тя посегна към палтото му. — Що се отнася до това, ще изпразня джобовете и ще го дам на Джени.

— Мерит. — Киър се размърда неспокойно на дивана.

— Бих предпочел…

— Изобщо не е проблем — каза тя, като изпразни вътрешния му джоб и остави личните вещи на масата — сгъваемо джобно ножче, няколко монети, ключа за апартамента, карта, носна кърпа и протрит кожен портфейл с външен джоб за билетчета или банкноти. Сгънато листче хартия падна от портфейла и тя взе да го прибира обратно. — Ще запазим всичките ви неща тук и… — Гласът й секна, когато видя напечатаните букви.

Беше внимателно откъсната ивица от страницата, която беше набрала на пишещата машина в офиса.

— О… — чу се Мерит да прошепва, докато ударите на сърцето й се пръскаха като перли от скъсана огърлица. Това беше просто парче хартия и мастило… но тя разбираше какво означава.

Лицето на Киър беше леко извърнато, силно зачервено. Когато тишината се проточи, той срещна погледа й с лека мрачна усмивка.

Не трябваше да идвам — каза той.

Мерит знаеше, че е прав.

Здравият разум й подсказваше, че не може да е реално — не може да се вярва на това. Случваше се прекалено бързо. Нямаше да доведе до нищо, което да е добро за двамата.

Не мисли, не докосвай, не говори, не мириши, не опитвай. Влез в тъмна стая, заключи вратата, спусни капаците срещу слънцето.

Само че вече беше твърде късно.

Колко време щеше да отнеме, колко години, преди отново да изпита същото към някой друг? Може би пет… може би двайсет.

А може би никога.

За щастие, една разумна жена знае кога да поеме риск. Тя се приближи до Киър, обви ръце около врата му и притисна устни към неговите.