Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
— Розали няма да ми прости, ако не получи официалния си ред на дансинга. — Измърмори Едуард и аз знаех, че той ни оставя, давайки ми своят подарък — този момент с Джейкъб.
— О, Джейкъб — вече плачех, не можех да изкарам думите членоразделно — Благодаря ти.
— Престани да цивриш, Бела. Ще съсипеш роклята си. Просто аз съм си.
— Просто? О, Джейк! Всичко е съвършено сега.
Той изпръхтя.
— Да бе — партито може да започне. Кумът най-накрая пристигна.
— Сега всички, които обичам са тук.
Усетих устните му да галят косата ми.
— Съжалявам, че закъснях, скъпа.
— Просто съм ужасно щастлива, че дойде!
— Това беше идеята.
Хвърлих поглед към гостите, но не можех да видя през танцьорите мястото, където бях видяла бащата на Джейкъб. Не знаех дали бе останал.
— Били знае ли, че си тук? — В момента в който попитах, знаех, че не трябваше — беше единственият начин да си обясня оживено изражение преди това.
— Сигурен съм, че Сам му е казал. Ще отида да го видя, когато… когато партито свърши.
— Ще бъде много щастлив, че си си у дома.
Джейкъб се отдръпна малко назад и се поизправи. Той остави едната си ръка на кръста ми и грабна дясната ми ръка с другата. Той постави ръцете ни на гърдите си; можех да почувствам сърцето му под дланта си и предположих, че не беше сложил ръката ми там случайно.
— Не знам дали ми се полага повече от този танц — каза той и ме завъртя в малък кръг, което не пасваше на темпото на музиката зад нас. — По-добре да се възползвам.
Задвижихме се под ритъма на сърцето му под дланта ми.
— Радвам се, че дойдох — каза Джейкъб тихо след момент. — Не мислех, че ще съм. Но е хубаво да те видя… още веднъж. Не е толкова тъжно, колкото си мислех, че ще е.
— Не искам да си тъжен.
— Знам това. И не съм дошъл тази нощ, за да те карам да се чувстваш виновна.
— Не — ужасно щастлива съм, че дойде. Това е най-добрият подарък, който можеше да ми дадеш.
Той се засмя.
— Това е добре, защото нямах време да се отбия за истински подарък.
Очите ми се приспособяваха и можех да видя лицето му, по-високо, отколкото очаквах. Беше ли възможно още да расте? Вече сигурно беше по-близо до 2.20 метра отколкото до 2. Беше успокоение да видя познатите му черти отново след толкова време — дълбоко поставените му очи, засенчени от рунтавите му черни вежди, високите му скули и плътните му устни, разтегнати върху белите му зъби в саркастична усмивка, която пасваше на тона му. Очите му бяха присвити в краищата — внимателни; можех да видя, че тази вечер е много внимателен. Правеше всичко възможно да ме направи щастлива, да не се изпусне и да покаже колко му костваше това.
Никога не бях правила нещо, толкова добро, че да заслужа приятел като Джейкъб.
— Кога реши да се върнеш?
— Съзнателно или подсъзнателно? — той си пое дълбоко дъх преди да отговори на собствения си въпрос. — Всъщност не знам. Предполагам, че се лутах обратно в тази посока от известно време, може би защото се бях насочил насам. Но тази сутрин започнах наистина да тичам. Не знаех дали ще успея. — Той се засмя. — Не можеш да си представиш колко е странно — да ходя на два крака отново. И дрехи! И тогава става още по-шантаво, защото се чувствам странно. Не очаквах това. Липсва ми практика с цялото човешко нещо.
Обсъдихме нещата спокойно.
— Щеше да е жалко да пропусна да те видя така, обаче. Това тук си струваше пътуването. Изглеждаш невероятно, Бела. Толкова си красива.
— Алис инвестира доста време в мен днес. А и тъмнината помага.
— За мен не е тъмно, нали знаеш.
— Вярно. — Върколашките сетива. Беше лесно да забравя за всички неща, които той можеше, изглеждаше толкова човечен. Особено сега.
— Отрязал си косата си — отбелязах.
— Да. По-лесно е, нали знаеш. Помислих си, че е по-добре да се възползвам от ръцете.
— Изглежда добре — излъгах.
Той изпръхтя.
— Да, бе. Направих го сам с ръждясали кухненски ножици. — Той се усмихна широко за момент и после усмивката му избледня. Изражението му стана сериозно. — Щастлива ли си, Бела?
— Да.
— О’кей. — Усетих как присви рамене. — Това, предполагам, е основното нещо.
— Ти как си Джейкъб? Наистина?
— Добре съм, Бела, наистина. Няма нужда да се притесняваш за мен повече. Вече може да спреш да тормозиш Сет.
— Не го тормозя само заради теб. Харесвам Сет.
— Добро хлапе е. По-добра компания от други. Казвам ти, ако можех да се отърва от гласовете в главата си, да бъда вълк щеше да е направо перфектно.