Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
— Изглеждаш ми много млада — смени темата той, защото не искаше да разсъждава повече върху нейната неопитност.
— Не чак толкова, сър — отвърна тя. Истината беше, че в момента се чувстваше престаряла. — Миналия месец навърших осемнадесет.
— Съвсем млада! — изсумтя Гейдж. — Освен ако, разбира се, не смяташ, че на тридесет и три човек е стар.
Думите му я объркаха.
— Защо точно тридесет и три, сър?
— Аз съм на толкова — кратко отвърна той.
Устните на Шимейн се разтвориха в едно голямо „О!“, което гласът й не успя да произнесе. Смутена от своята нетактичност, тя отбягна погледа му от страх да не разкрие смайването си. Не беше и предполагала, че може да е толкова стар!
Помежду им легна неловко мълчание. Накрая, объркана и изнервена, Шимейн вдигна очи и срещна втренчения му поглед. Очакваше да й каже, че ще трябва да си потърси друга слугиня, но вместо това той мълчеше, а очите му се взираха дълбоко в нейните, сякаш копнееха да разкрият и най-съкровените й тайни.
— Е — промълви Гейдж по-скоро на себе си, — сега единственото, което ми остава, е да убедя господин Харпър да те продаде на мен.
Сърцето на Шимейн запърха от облекчение. Въпреки че доскоро си бе мечтала да бъде купена от някоя жена, у този мъж имаше нещо, което я караше да се чувства уверена в неговата почтеност. Може би беше онази гневна бръчка, прорязала челото му, когато заговори за недохранването на затворниците. Само се молеше собствената й неопитност да не докара малкото му семейство до същото състояние.
Гейдж се върна при боцмана и заяви с добре изиграно равнодушие:
— Давам петнадесет лири за момичето.
Джеймс Харпър се наежи. Дали заради парещата ревност, надигнала зелената си змийска глава в гърдите му, или не, но започваше да подозира, че този мъж иска Шимейн не за бавачка на сина си, а за своя любовница.
— Капитанът ми даде ясни нареждания относно това момиче, господин Торнтън! Тя не се продава.
— Тогава двадесет лири — каза Гейдж раздразнено и извади кесията си от кожената торба, преметната през рамото му на дълга каишка от необработена кожа. Сетне отброи монетите и ги подаде на боцмана. — Това трябва да е достатъчно за вашия капитан.
— Казах ви, момичето не се продава! — упорито повтори Харпър. Започваше да се вбесява. Отказа дори да погледне към протегнатата ръка на заселника.
— По дяволите, човече! — избухна Гейдж, защото започваше да си дава сметка, че е готов да купи Шимейн на каквато и да било цена. — Значи докарвате кораба в пристанището, излагате товара му на показ пред всички и накрая заявявате, че не възнамерявате да продадете най-ценната част от него? — Той се засмя язвително. — Хайде, господин Харпър, това някаква игра ли е? Защото ако е така, аз нямам време за игри. Кажете ми направо колко искате за момичето.
— Какво става тук? — попита рязко капитан Фич, като се приближи до двамата мъже.
— Сър, този странник — подигравателно натърти Харпър и кимна ядосано с глава към Гейдж — настоява да му разреша да купи Шимейн О’Хърн. Последното му предложение беше двадесет лири. Иска да знае за колко бихте продали момичето.
Капитан Фич отметна краищата на сюртука си от внушителния си корем, пъхна палци в джобовете на жилетката си и се залюля на пети с ехидна усмивка.
— Боя се, че не притежавате достатъчно средства, за да купите тази жена, сър. Вече е обещана на друг.
Шимейн зяпна от изненада и бързо се приближи до него.
— На кого, сър?
Тъмните, рунтави вежди над огромния нос на Еверет Фич се извиха лукаво при вида на девойката. Хитрата усмивка запали в сивите му очи огън, който недвусмислено подсказа на Шимейн неговите намерения. Лицето й почервеня от гняв. Капитанът явно беше решил да я направи своя, дори под носа на собствената си съпруга.
— Сър, умолявам ви! — В очите й напираха сълзи на отчаяние. Мисълта да стане играчка в ръцете на този мъж бе по-ужасна и от най-лошите й страхове. — Моля ви, капитан Фич, не искам да предизвиквам гнева на съпругата ви още повече. — Това бе самата истина. Ако Гъртруд научеше за намеренията на съпруга си, на Шимейн едва ли щеше да й се размине само с бой с камшик. — Позволете на господин Торнтън да ме купи. Той е вдовец, сър и има малко момченце, което се нуждае от грижи.