Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Много близка, по време на създаването си, до тази песен е песента „Идвай при мене, Стояне“. Тя има в началото си още игривост, близка до задявката:
По-нататък текстът е директен, липсва иносказанието, подтекстът:
И пак следват началните два реда, за да създадат рамката на песента:
Четири години по-късно е създадена следващата авторска песен „Оплаквалка“. После се зареждат „Милке, Милке, чедо златно“, „Искрице ле, сестрице ли“, „Месечко, братко“ и др.
Животът в бедняшката къща затягал тежък пръстен около двамата млади. Беднотията, казваше мама, и с труд не се побеждава, ала татко тръгнал в Цигларницата в София с мисълта, че ще свърже двата края. Десет месеци не си идвал. И в една вечер, когато жените от махалата се събрали вкъщи, мама изпяла песента „Месечко, братко“:
Питал съм мама как се е родила една от най-художествените й песни „Искрице ле, сестрице ле“, тя се усмихваше и отклоняваше въпроса ми с общо обяснение за работата си над песните: „Никога не съм писала песента ред по ред. Най-напред нещо се заражда в главата ми, я от радост, я от мъка, завърта се като пчела как се върти около цвета… Никога не мога пред хора да запявам нов текст, да го мисла. Требва да съм сама. Сама като съм — припевам на глас — дира думи. Най-убави думи ми идат кога ми е мъка. От радост по не идат. Едни песни съм измисляла на стари мелодии и по ми е леко. А да измисляш и мелодия е труд, не — мъка е. Сама като съм, припявам и помна. Коги песента е готова — запиша си я на тетрадка… Опитвала съм и направо да правя песен. Заприказваме с женорята нещо интересно и почна да припявам. Много такива песни съм правила — ама ни една не съм запомнила. Отишли са си с вечерта… Не са стрували, ако са стрували, се да се е запомнило нещо…“
Така започва изградената на диалог песен „Искрице ле, сестрице ле“. Ето и отговора:
Песенното творчество на Янка Стоянова има сериозни достойнства и трябва да се съжалява, че поради нашата разсеяност и бавност, а и поради ранната й смърт, една част от него остана незаписана и е нужен много труд, за да се възобнови чрез още живите и слушали песните й хора. Но и онова, което е запазено, не е малко. И то разкрива един талант, запазил за поколенията златните зрънца на народното творчество.
Тя не обичаше карбите. Прекратяваше острите спорове. Дори когато по работа говорехме и стигахме до спор, тя бързо се намесваше, успокояваше разговора и пак така бързо го напускаше. Имали сме случаи да спорим за книги, за оценки — мама и там не разрешаваше най-разгорещените думи.
В къщи бяхме с млад литературен критик, показвах му две рецензии за моя книга — положителна и отрицателна. Младият критик искаше да блесне пред родителите ми и говореше високопарни приказки, като категорично очерняше и единия и другия. Мама тогава каза: „Требва да почиташ хората, щом се занимават с работата ти. Почитай ги, ама не прави какво ти казват. Премисляй — ти ли познаваш по-добре онова, за което си се хванал, или те. Я съм неука много, ама по народната песен знам — изживееш ли това, дека сакаш да разкажеш, изживееш ли го отново, когато го разказваш на хартията, изкажеш ли го на чист и ясен език — ще е силно.“ На другия ден поднови сама разговора, когато младият критик си замина: „И учените немат рецепта за тоя живот. Това младо, критико, да извинява — учил много, приказва красиво, ама не знае живота. Ни човека знае, ни растението, ни животното. На какво може да те посъветва?“