Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
А Пулейко приближил коня към Стоедин и Невянка, навел се, сграбчил момичето, метнал го пред себе си на седлото и като ритнал Стоедин, все така усмихнато изсъскал:
— Блъскаш ли се?…
— Стой! Недей, човече! — увиснал на юздата Стоедин. — Коня вземи, халал да ти е! Невянка остави!
— Издигам я слугиня в палата! — разиграл коня Пулейко и съборил Стоедин в прахта. — Път!… Вардаааа!…
Невянка изломотила ужасено и изгубила свяст. Пулейко пришпорил, но тълпата коняри, старци и жени стояла пред него като настръхнала стена и не го пущала да премине. Но и не можела да го приближи, защото Пулейко пак разиграл Звездалията, възправил го и се бранел със страшните му копита.
— Хора, грях е, не го пущайте!… — отново се хвърлил към него Стоедин и в този миг Пулейко гребнал от торбата шепа златици, яростно ги хвърлил към тълпата, сякаш я замерил:
— Обичам виии!
Златиците ударили хората в лицата и паднали в прахта. Пулейко запратил втора шепа, трета:
— Обичам ви!… Обичам ви!… — Тълпата окаменяла.
— Не я давайте, хора! — пак понечил да се хвърли към коня Стоедин. Нечии ръце го уловили като клещи.
— Обичам вииии! — биел със злато Пулейко и пак, и пак. — Аааах, колко ви обичам!
Една жена не издържала, вдигнала ръце да хване златица и веднага цялата тълпа се превърнала в мълчаливо озверяло кълбо, Стоедин изчезнал под купището тела, които ловели и събирали златици със сляпо настървение — търкаляли се, надвивали се, сплели се във фантастично многоглаво и многоръко-крако чудовище, вдигнало се гъсто турло прах. Пулейко хвърлил последната шепа, по нея и празната торба, засмял се тихо и тържествуващо:
— Ха така, обичам да е весело!
Спокойно се отдалечил и препуснал. Примрялата Невянка висяла през седлото като мъртва.
Постепенно чудовището се разплело, разпаднало се в изподрани, омацани, пъхтящи хора. Всеки стискал златици — кой шепа, кой две. Стоедин се изтръгнал, смазан и задъхан. Огледал се и всичко разбрал. Пулейко и Невянка вече не се виждали.
Прахта осядала върху стъпкани капели. Край разнебитения подиум се веели раздрани гирлянди.
— Ти си й тетин, нали? — отлепил уста Стоедин. Жеко мълчал. Мълчали и другите.
— Е защо така, бре… Първо я прогонихте, после се отрекохте от нея… Па накрая я спасихте, колко да я продадете.
— Не те знаеме кой си, момченце — глухо проговорил Жеко, — ама лесни думи приказваш.
— Лесни думи — хорово го подкрепила тълпата.
— Ако тебе те е сиромашия гнявила, назе ни е все смазала.
— Все смазала — унило повторила тълпата.
— Хайде, просто да ти е — вдигнал една от капите Жеко. — Оставаш при нас.
Пръв пуснал златица в капата и минал край всеки. Капата се напълнила. Подал му я:
— На и твоя дял.
— Не ща — отупал дрехи Стоедин и поел към нивите и лозята.
— Къде бре, момче? — повикал Жеко. — Недей по нея, ще те затрият! — Стоедин колебливо спрял и бързо се върнал:
— Дайте си ми дяла.
Хората облекчено се раздвижили, някой кратко се изсмял.
— Ха такааа, видя ли? — оживил се и Жеко. — Майката му е, като разсъдиш, да си речеш: това, дето стана, е и за нейно добро! По-харно слугиня в палата, отколкото господарка в обора!… На, и ние сме живи… От мене да запомниш, има една стара приказка: роб се смее, гроб се не смее!… По-добре ли щеше да е, ако ни бяха затрили?… Че то — малко оставаше. А сега вече — всеки от нас е друг човек!… Колко са такива, с по две шепи златици?… — и му подал капата. — Хайде, оставаш при нас.
— А, не — пресипал златиците в пазва Стоедин и му върнал капата. — Аз няма да ви трябвам.
Повече не го уговаряли. Гледали подире му, докато се изгубил надолу към лозята, и всички, които вече били нахлузили капи, ги свалили — като при погребение.
10
Палатът трескаво се доразтребвал: слуги ръсели коридорите с вода, подире им метели с големи метли, а накрая други слуги застилали козяци и черги, сменяли борините в халките и пръскали с благовония.
Слугини мъкнели огромни тави с храна и погачи и редели в тронната одая просторна софра.
Четири слугини напразно опитвали да навлекат на Невянка нови дрехи.
— Не дава да я облечем, твоя светлост — оплакала се главната слугиня.
Пулейко влязъл, съпроводен от осемте си слуги. — С тия ли дрипи да я пуснем да служи?… На, не ще!