Черният Олшански замък

— Трябва да постъпи в болница. Жал ми е, когато се случи нещо лошо на добър човек. Мръсниците си живеят, а ето Сярьожа Певен, горкият, толкова е млад, талантлив, тъкмо го повишиха, толкова добре се чувствуват хората с него, а ето ти сега — рак.

— Това е нещастие — казах аз, — голямо нещастие! Но какво да се прави, като нашето поколение преживя толкова беди.

Внезапно скочи решително.

— Хайде, няма защо да протакаме.

Поколеба се около минута — и отмести „Немеш кадара“. Било сладко вино.

— Нали обичаш полусладките.

— Тукашните обичам. А може би тези дни всичко ме дразни? Слушай, Антос, а какво пихме през първата ни вечер, помниш ли?

— Помня. Ти беше със синя рокля, с кехлибарена огърлица. И не бе сложила червило. Тогава пихме „Хванчкара“.

— Май че го няма това вино сега. А щеше да е хубаво… По последна чаша… Както някога ни бе първа. За раздялата. Антоша… За раздялата. Няма накъде. Ето го писалището ти с чистата хартия, с този свещник, с лампата. Може би никога вече няма да ги видя, щото не зная дали ще намеря сили просто да намина.

Не можех повече да слушам това, уплаших се като повечето мъже в такива случаи и за да отдалеча неминуемата последна минута, казах:

— Защо да няма? Вчера видях в нашия магазин „Хванчкара“. Чудеса. Светът нещо се обърна. Дали са го изкупили? Ще прескоча да видя.

— Прескочи — сподавено произнесе тя. — Да завършим с това, с което започнахме. Само не се бави много. Ужасно ще се чувствувам тук… сама.

Когато вече си обличах палтото, тя запита:

— Поне имаш ли пари? Вземи.

— Имам.

Хукнах към магазина, като се проклинах с всички сили.

… Когато се върнах, тя стоеше до прозореца и се взираше в мрака. Обърна се към мен и си избърса очите.

— Пратих те, глупачката аз, а не те попитах дали ти стигат парите.

— Стигат ми — казах аз.

— Налей тогава.

Седяхме и разменяхме незначителни фрази, сякаш бяхме на собственото си погребение, сякаш погребвахме нещо много важно. Никога през живота не ми е било тъй тежко и мъчително.

Едва когато си облякохме палтата в антрето, тя се притисна до гърдите ми.

— О-ох, Антоне… Защо сторих така?… Защо не ти казах истината още в самото начало… Защо те излъгах?

— Слушай — казах й аз. — Остани. Завинаги. Не мога повече.

Очите й бяха влажни, но не плачеше.

— Не — рече тя, — нямам право. Нищо не се връща. Но може би ще намина някога да се постопля при теб. И толкова.

В този миг я обичах отново, дори може би повече от преди. Цялата ми душа мъчително бе устремена към нея. Но разбирах: наистина е краят. Тя бе решила така.

… Мокрият сняг лепнеше по лицата ни, когато излязохме на булеварда и тя спря такси, сетне все стоеше до колата и ме гледаше в очите.

— Бъди здрав — най-сетне сякаш изтръгна думите от душата си тя. — Преди в такива случаи поне са се прекръствали. А сега…