Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Устните на Венке се навлажниха и без да я подканям, тя поде:
— Бяхме толкова щастливи, Веум, Юнас и аз. През първите години. Така си ги спомням тези първи години. Времето, в което двама се откриват един за друг, нали? Когато си опиянен от любов и не забелязваш никого освен него. О, боже, колко влюбена бях!
Тя протегна ръка към паничката с фъстъци. Пръстите и бяха дълги и бели. Телевизорът отново забръмча, но изобщо не го слушахме. Звукът му утихна, а един мъж с тежко чене започна да хрипти нещо с някого.
— Беше през 1967 година, да, тогава беше. Той следваше последна година в икономическия, а аз работех в една кантора. Наел бе квартирка в Мьоленприс, мансардна, под самия покрив. Вечер лежахме на дивана му и гледахме през двата прозореца нагоре към звездите. Или съзерцавахме меките облаци на летните вечери, а уханието на парка Нюгорд и птичите песни изпълваха стаята. Всъщност имахме една стая, един диван, една маса с два стола, а в ъгъла — друга, по-малка, с котлон върху нея. Тоалетната беше от другата страна на коридора, преди да отидем там, се ослушвахме дали не е заета. После се прокрадвахме боси или по чехли. Само като си помисля за жалката обстановка, за теснотията, но… никога не сме били така щастливи, както в годините, когато живеехме там. После дойде Роар и ни стана тясно. Намерихме си жилище горе на Нюгордската височина, две стаи и кухня. Оженихме се, имам предвид след като забременях. Но не защото бяхме принудени, не… просто почувствахме, че така трябва да стане. Та ние се обичахме. Не можеше да бъде другояче. Бяхме най-щастливата двойка в света. А после… — Венке сви рамене и впери тъжен поглед пред себе си. Стискаше винената чаша с ръце, сякаш зъзнеше и имаше нужда да се сгрее. После продължи: — Бяхме млади, разбира се. През тези години всички са млади. И смятам, че това, което стана с нас, не е изключение: хората се променят по малко с всяка година. Юнас завърши института и постъпи на работа в рекламна агенция. Сравнително малка — само с петима души, пък с много работа. Връщаше се вкъщи смазан от напрежение, но и това беше чудесно време. Аз гледах невръстния Роар. Че кой друг? Напуснах работата си в кантората за няколко години. Така решихме, че ще бъде най-добре, докато детето поотрасне. И така… — Тя ме погледна сякаш с въпрос в очите. — И така… всичко… свърши.
Отбелязах:
— С браковете е почти като с динозаврите. Измират от само себе си.
Погълната от своите мисли, Венке промълви:
— Какво?
— Браковете. Те измират от само себе си, повечето.
Венке продължи:
— Не мога да кажа точно кога свърши. Не мога да взема някой стар календар, да го разлистя, да посоча определен месец или някоя дата, за да кажа, че именно в този ден е свършило всичко. Не, бракът ни по-скоро заболя, и то за доста време. Или още по-точно, сякаш настъпи неминуемото оздравяване. — Тя си наля още вино. — А понякога боледуваш дълго, нали? Както аз някога, в детството. Не се вдигах от леглото месеци наред, скучаех и се оставях да ме глезят. Бях център на всичко. Просто ме заболяваше, че отново оздравявам, разбираш ли? Да, да… И тъй, една сутрин сякаш се събудих и като го слушах как спи до мен, усещайки миризмата на пот и застояла бира, аз си помислих: какво се е случило с нас? Е, добре, Юнас бе започнал да си пийва. От време на време се връщаше късно от работа. Имал нужда да пийне една бира, казваше той. После дойдоха официалните обеди с клиенти, неделните семинари и конференции в Осло. Преминал бе в по-голяма рекламна фирма, с клиенти от цялата страна. Много, много нощи оставах сама. И така, една сутрин… аз разсъждавах: „Докато преди лежах до теб, Юнас, и в жилите ми се разпалваше огън, който ме изгаряше през целия ден, чак до вечерта, сега съм съвършено студена, а ти, щом се събудиш, не се навеждаш над мен, за да ме целунеш, а ме гледаш със студени, апатични очи и грухтиш, сякаш казваш: Пак ли ти? Кога ще се отърва от теб?“ Май доста се разбъбрих.
Пийнах от виното, за да избягна бърз отговор от моя страна:
— Ах, не, не. — Заповядайте при Веум, при добрия стар Веум. Никаква житейска история не му доскучава, нищо, че те всичките си приличат. Не се притеснявайте, говорете. Отзивчив, Веум изслушва: това му е работата.
— Толкова отдавна не съм споделяла нищо с никого. Така приятно, искам да кажа. Но нека да побъбрим и за теб. Е, Веум?
— Защо не ме наричаш Варг?
— Добре — кимна тя, наля си нова чаша вино и очите й заблестяха. — Варг, разкажи сега ти за своята жена… За бившата си жена де.