Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— За Беате? — свих рамене. — Какво толкова да разказвам за нея? Особено сега. Бяхме женени няколко години. Пет, за да бъда точен. Роди ни се момченце и се разделихме. Тя отново се омъжи, за преподавател. Живеят извън града, в Ютре Сандвикен. След няколко години покрай дома им ще минава автострада и те ще се озоват „на първите редове в партера“, както се казва. Или с други думи, има на какво да се надяват. Беате… тя…
Бяха минали четири години, откак се разделихме, и вече не ме болеше така, когато мислех за нея. Явно не се заблуждавах, щом можех да говоря така свободно и дори нехайно на теми, свързани с брака ми.
— Не знам точно кога разбрах, че той си има друга. Но както и да е, разбрах най-накрая. А връзката им продължавала вече няколко години. Името й е Сулвай. — Венке го произнесе с удължаване на буквата „с“, като че съскайки, което ме наведе на мисълта за някакво влечуго, за змия от рая например… Тя продължи: — На моменти сама се питам дали аз не съм била причината. Може би бракът ни вече е бил престанал да съществува, когато Юнас си е потърсил друга. Или може би обратното: бракът ни се е разрушил, защото той си е намерил друга. Ала тогава защо му трябваше да се жени първия път? Ех, вие, мъжете! — И ми хвърли искрящ от злост поглед — аз също бях на мушката й, но не се развълнувах, не ми беше за пръв път. — Все не се задоволявате с една жена. Достатъчно е да видите някоя по-засукана… и веднага започвате умилкване, флирт. Просто не сте в състояние да я подминете.
— Това обаче важи с не по-малка сила и за жените. За част от тях поне — отбелязах.
— Ала вие сте по-лоши. Бъди сигурен, че много повече са неверните мъже и нещастните съпруги, отколкото обратното.
Вдигнах рамене:
— Хубаво. Чия е тази статистика. На ЮНЕСКО?
Тя рязко побутна чашата встрани и ме посочи с пръст:
— И на всичко отгоре сте солидарни, все се защитавате! Такъв бе и Юнас. Щом чуехме подобна история, той винаги казваше: „Не можем да ги съдим ей така, всяко нещо си има две страни.“ Две страни! Нима аз някога съм мислела, нима съм си представяла, че също ще се озова в подобна ситуация! — Очите й отново станаха тъжни и тя продума сякаш на себе си: — Измамена… — Отново напълни чашата си и учудено ме погледна: — Ти не пиеш?
— Пия, но нали ще шофирам.
Венке продължи:
— Разбира се, и аз можех да си намеря друг. — Пауза. — Мъж, за когото да се оженя. — Нова пауза. — Възможности не са ми липсвали, разбира се.
На телевизионния екран един тъмнокос мъж прегръщаше яко руса жена и я изгаряше с поглед. Една врата се отвори и в стаята влезе друг мъж, несъмнено силно изненадан. Безмълвният му вик не стигна до нас от екрана.
— Ала откакто срещнах Юнас, въобще не поглеждах никого. Такава е тя… любовта. Сляпа и глуха, без шесто чувство. Любовта не гледа с десет години напред. Тя вижда само под носа си, и толкоз… — Венке стана, крачките й бяха малко несигурни. — О, ние бяхме тъй щастливи… първите години. Ей сега ще ти покажа…
Отиде до етажерката и взе един фотоалбум. Върна се, седна на страничната облегалка на стола ми, във вълнуваща близост до мен, разгърна албума и го постави в скута ми. Наклони се над мен и започна да ми обяснява.
— Виж тук!
Било е през лятото. Венке Андресен и мъжът й бяха заснети на един от безцветните плажове със зелено, окъпано в слънце море, а зад тях се виждаше тебеширенобял, прясно боядисан хотел. Телата им бяха млади и загорели от слънцето, а зъбите — бели и здрави. Смееха се като деца в Лунапарк.
— Тенерифе — каза тя. — Година 1970-а. Именно там направихме Роар. А виж тук, през септември на същата година. Сега сме на планина. Юнас взе една седмица есенен отпуск, а аз току-що се бях върнала от лекарския преглед. Колко щастливи бяхме!
Погледнах фотографията. Ако се изключеха дрехите и по-различният пейзаж, можеше да бъде и предишната снимка. Намираха се високо горе в планината, а зад тях се виждаше ниска каменна вила. Тревата грееше в есенни тонове, небето се синееше — ясно, слънчево. Косите й се развяваха от вятъра. Бяха в дебели пуловери. И се смееха, смееха.
По това време тя е имала по-светла коса, а той — въздълга и бухнала. На двете снимки Юнас носеше противослънчеви очила. Лицето му имаше правилни черти. Широкоплещест и както изглеждаше, в добра форма.
Тя продължи да прелиства албума и пред очите ми се нижеха кадри от тях — Юнас и Венке на празник — той я беше прегърнал през рамо и се усмихваше широко на фотографа; непокорен кичур коса бе паднал връз челото му. Двамата танцуват и се смеят. После Венке сама, заснета на Фльойен от своя любим мъж. Юнас сам, на 17 май7, пред украсена с националното знаме дървена къща в планината, пак радостно усмихнат, но подстриган по-късо.
7
Националният празник на Норвегия; ден на конституцията. — Б.р.