Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
— Или за тази очарователна талия и тези възхитителни… аам… крака — допълни Бернар, при което Ермелин го удари с мокър парцал по главата:
— Ти винаги мислиш като мъж, Бертран.
— Аз съм мъж, скъпа ми съпруго. И като мъж оценявам повече хубавите г… крака на госпожицата, отколкото парите, които някога ще наследи. Само се страхувам, че след онази ужасна история нашият беден господин Ле Бер вече не се интересува от красиви жени.
„Онази ужасна история“ Лоран не я знаеше в подробности. Знаеше само, че вуйчо Корин вече е бил женен и жена му починала преди няколко години. Когато в „Ринкинкин“ се заговореше за смъртта й, обикновено се казваше „тази ужасна история“ или „този тъжен случай“. Лоран нямаше как да си спомня за своята вуйна Катрин, тогава тя и вуйчо Корин живееха в Париж и рядко идваха в „Ринкинкин“.
В стаята на вуйчо му Корин имаше една снимка на жена му, висока и слаба тъмнокоса жена, с големи кафяви очи и бледа, нежна кожа. Мадлен Клерисо не беше по-различна, и тя беше висока и слаба, имаше дълги тъмнокестеняви къдрици и кафяви, обрамчени с гъсти мигли очи, които напомняха на Лоран за очите на кучето на Анри Жур Инспектор Клосо. Само че погледът на госпожица Мадлен не можеше да се равнява по преданост дори на едно от овчарските кучета на Бернар.
Въпреки това Лоран й махна с ръка, което ще рече, че махна на затъмнените прозорци на черната спортна кола, зад които предполагаше, че е тя, и прие, че госпожица Мадлен е отвърнала на поздрава му.
След госпожица Клерисо никой повече не мина. Лоран вече си мислеше дали да не слезе до главния път, където да търси потенциални наематели, когато един червен автомобил с чуждестранна регистрация бавно се появи откъм ъгъла.
Лоран видя вътре две млади жени и си лепна най-прекрасната усмивка. Внезапно му се стори, че очакването му е към своя край. Тези жени приличаха точно на хора, които търсят някоя малка къща, а имаха и вид на такива, които могат да си платят наема. Алилуя!
Колата дойде точно до Лоран. Той стана енергично и се приближи до прозореца.
Червенокосата жена на седалката до шофьора гледаше неподвижно напред. Нейните големи, плътни устни бяха леко отворени, тя се усмихваше със замръзнала усмивка.
Лоран се ококори.
Прозорецът се смъкна надолу. Другата жена на шофьорското място беше задвижила автоматично стъклата.
— Това е кукла. Манекен.
— А, ясно — каза Лоран и предпазливо докосна устата на куклата с върховете на пръстите си.
Жената се усмихна. Беше млада, почти момиче, и когато се усмихваше, се показваха правилните й, бели зъби. Лоран се сети за задълженията си на наемодател и на свой ред също се усмихна. Като се изключеше фактът, че се разхожда с кукла в колата, тази жена създаваше съвсем нормално впечатление. Забележителна беше само русата й коса, толкова светла, почти бяла. С нея тя приличаше точно на добрата фея Жавота от неговата книжка с приказки. А може и да беше самата тя?
— Здравей — поздрави тя. — Случайно да живее тук семейство на име Жур? Имам усещането, че съм объркала пътя.
— Не. — Лоран беше горчиво разочарован.
Жената искаше да отиде при Жур! Изобщо не беше спряла, привлечена от табелата му или от чаровната му усмивка. А и не беше никаква добра фея. А може и да не беше от чужбина. Френският й беше перфектен, макар по него да се познаваше, че не е местна. Лоран се почувства едва ли не излъган. Въпреки това той добави най-възпитано:
— Жур живеят още един парцел нагоре по пътя. Първо е „Ринкинкин“, после дворът на Сюмер и после на Жур. Има една входна алея с две странни глинени фигури на подпорите на портата. Госпожа Жур сама ги е правила, казва, че това били марули.
— Звучи добре — отвърна младата жена. — Надявам се да се намери там свободна стая. По това време на годината сигурно няма да е проблем, нали?
— Искате да наемете стая ли? — Мозъкът на Лоран започна да работи трескаво.
— Да, в хлебарницата на селото ми казаха, че мога да си наема хубава стая там.
— Ясно — рече лукаво Лоран. — Всъщност стаите им са си съвсем обикновени. Нищо особено.
— Не е нужно да е нещо особено — отвърна младата жена. — Трябва ми само едно хубаво легло и ще съм напълно доволна. Не съм спала от двайсет и девет часа.
— Значи сигурно ви трябва най-вече спокойна стая — каза Лоран. — Стая, в която да не ви събуди Инспектор Клосо.
— Инспектор Клосо ли?
— Кучето на Жур — обясни Лоран.