Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
Не му беше лесно да продължава да говори, но се налагаше. Заради „Ринкинкин“. Той все повече се изчервяваше, докато действаше предателски спрямо приятеля си Анри и неговото куче:
— Това е едно доста голямо и опасно куче. По цял ден лае като обезумяло из целия двор. И хапе.
— О! — каза жената с оправдан ужас.
Лоран отклони поглед и го заби в земята.
— Не много силно — добави той и мислено помоли за извинение кроткия като агънце Инспектор Клосо.
— Изобщо не харесвам хапещи и лаещи кучета — отвърна младата жена. — Всъщност изобщо не харесвам кучета, дори ако не лаят или хапят.
Лоран се изпъна.
— Ние нямаме кучета — каза той, факт, който иначе го измъчваше. — И къщата, която даваме под наем, е много спокойна.
— И вие ли давате къща под наем? — Това прозвуча смаяно.
— Разбира се — рече Лоран малко припряно и посочи към табелата си. Нищо ли не беше прочела?
— Малка къща под наем — прочете с усилие буква по буква младата жена.
— Вече знам, че „къща“ се пише с „щ“ — отвърна Лоран. — Поправих го. Но къщата е хубава.
— Така ли? — Младата жена наклони разколебано глава. — Цяла къща? На мен ми трябва само стая.
— Къщата е много малка — каза Лоран. — Много, много малка, но въпреки това… Тя е нещо много специално.
— А колко струва? Или може би е по-добре да говоря с майка ти?
— Не, не, аз отговарям за даването под наем тук. — Лоран дълго беше упражнявал това изречение. Стори му се, че сега прозвуча много добре. Лоран Ле Бер, наемодател и спасител на „Ринкинкин“. — Петстотин франка.
— Петстотин? Това са три хиляди и петстотин на седмица. — Явно жената умееше да смята бързо. — Не е ли малко скъпо преди откриването на сезона?
— Петстотин на седмица — поправи я Лоран. Той дълго беше обмислял цената. Беше преценил, че е нормално наемът за една седмица да струва колкото костенурката, която видя в зоомагазина във Форкалкие и за която оттогава копнееше горещо. — Все пак това е само една малка къща.
— О! — каза младата жена.
Очевидно предложението й се видя изгодно, защото лицето й светна.
— Можете да свиете по селския път — предложи той и надуто добави: — Има места за паркиране точно пред къщата. Ще ви заведа.
Младата жена сякаш се замисли един миг, после му се усмихна и каза:
— Устройва ме!
Колата затрополи по селския път, а Изабел не можеше да повярва на късмета си. От лявата й страна се редяха прасковени дървета, които изглежда бяха на път да разцъфтят. Дебелите им розово-червени пъпки сякаш всеки миг щяха да се пукнат. Дано и от къщата, която предлагаше под наем момченцето, да се виждат прасковените полета. И дано да не я е подвел с цената! Тя беше твърдо решила да приеме, стига само цената да се окаже по джоба й.
През последните четири часа Изабел се беше лутала като замаяна из местността. Пътят, на който излезе след автомагистралата, минаваше покрай една река на име Дром и водеше на изток, все по-високо в планината и през села, които в своята сурова непристъпност ни най-малко не я привличаха. И тя започна да копнее за легло, за място, където да се излегне, без да усеща вибрациите на мотора под себе си. Уморена и гладна, Изабел пресече един проход, минавайки учудено покрай табела, указваща ски лифт, и отново се стрелна с малкото пежо нагоре по планината. И изведнъж, сякаш някой бе завъртял копче, настъпи пролет. Пред нея се ширна зелена долина, една река с нищо неговорещото й име Бюк, край която се пътуваше няколко километра, се вливаше в Дюранс, която пък се виеше, широка и тромава, през тучния пейзаж. При Систерон, величествен, разположен на брега стар скалист град, се излизаше отново на автомагистрала, но Изабел я подмина. Навсякъде изникваха дървета, които се редяха в правилни редици на равните каменни тераси от двете страни на долината, до профилите на хълмовете, и целите бяха обсипани с цвят. Череши, ябълки, круши, кайсии и праскови — сякаш беше попаднала насред райска градина.
Тук някъде искаше да отседне.
Беше малко след единайсет, когато спря на площада на едно по-голямо село на име Волон и попита в една хлебарница за квартира. Там й казаха да тръгне нагоре по хълма и да търси някое си семейство Жур, минавайки през плантации от праскови и кайсии, покрай цъфтящите или силно разпъпени дървета. Изабел не беше много сигурна дали е на прав път, но след един завой изникна това очарователно момченце, като ангел, паднал от небето.
Тя го погледна крадешком. Всъщност то беше твърде малко, за да седи на седалката до шофьора. Междувременно Флорентин беше метната на задната седалка, където лежеше навъсено върху навития персийски килим и пърхаше с мигли в такт с дупките по пътя. Изабел даваше на момчето седем или осем години, то беше слабичко, но пъргаво, с огромни кехлибарени очи и тъмнокестенява, къдрава коса, която някой му беше подстригал твърде късо. Дълго нямаше да му се налага да ходи на фризьор, малкият приличаше на току-що остригана овчица. На човек неволно му идеше да погали вълнистата му глава.