Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Сънят на Еолаир беше накъсан и неспокоен, така че той се събуди веднага щом Изорн го докосна по рамото.

— Какво има? — Заопипва за меча си, пръстите му дращеха по влажните листа.

— Някой идва. — Римърсгардецът беше напрегнат, лицето му изглеждаше някак учудено. — Не знам — измърмори той. — По-добре ела.

Еолаир се изправи и мълчаливо закопча колана на меча си. Луната висеше тържествено в небето и от положението й Еолаир заключи, че малко остава до разсъмване. Във въздуха имаше нещо особено, графът вече го усещаше. Тази гора, която хернистирците наричаха Фиаткойл, се простираше на няколко левги югоизточно от Над Мулах край река Барайлеан и беше място, където като младеж беше ловувал всяка пролет и есен и което познаваше като стаята си. Когато беше легнал да спи, тя му беше близка като стар приятел. Сега изведнъж бе станала друга по начин, който той не можеше да разбере.

Лагерът се беше размърдал, събуждаше се. Вече повечето хора на Уле намъкваха ботушите си. Бяха станали близо три пъти повече, откакто двамата с Изорн бяха дошли при тях — имаше много хора, които се скитаха около Замръзналото блато и се радваха да се присъединят към организирана група, независимо от целта й. Еолаир вярваше, че сега може да ги заплаши само голяма военна сила.

Но ако Скали беше чул за тях? Те бяха значителна група, но срещу войска като тази на Остроносия можеха да бъдат само кратковременна неприятност.

Изорн бе спрял на края на гората и го викаше с ръка. Еолаир тръгна към него, като се стараеше да върви възможно по-тихо, но още докато чуваше тихото шумолене на собствените си стъпки, започна да усеща… нещо друго.

Отначало помисли, че е вятърът, стенещ като хор от духове, но дърветата край него бяха неподвижни, топки мек сняг едва се държаха по клоните. Не, не беше вятър. Звукът беше равномерен, ритмичен, дори музикален. Звучеше, помисли си Еолаир, като… пеене.

— Бриниох! — възкликна той, когато стигна до Изорн. — Какво е това?

— Часовоите го чуват от един час — прошепна синът на херцога. — Колко ли е силно, щом още не сме ги видели?

Еолаир поклати глава. Изпъстрената със снежни петна равнина на Долен Инискрих лежеше пред тях, светла и неравна като смачкана коприна. Хора идваха от всички страни и се струпваха в края на гората, за да гледат какво става, и на Еолаир започна да му се струва, че е заобиколен от тълпа, очакваща кралска процесия. Но суровите лица на мъжете край него бяха изплашени не на шега. Много дръжки на мечове вече бяха здраво стиснати от влажни от пот длани.

Пеенето се извиси още, после внезапно спря. Проехтя тропот на безчет копита. Еолаир — все още сънено разтриваше очи — си пое дъх, за да каже нещо на Изорн, но както се оказа, го задържа за дълго и го изпусна само за да поеме нов.

Те се появиха от изток, сякаш идваха от Северен Еркинланд — или, разсеяно мислеше Еолаир, от дълбините на Алдхеорте. Отначало бяха като блещукане на метал на лунна светлина, далечен облак сребрист блясък в мрака. Копитата барабаняха като силен дъжд по дървен покрив, после изсвири рог — странно натрапчива нота, която пронизваше нощта, и изведнъж те взривно се появиха пред погледа. Един от хората на Уле полудя, като ги видя — затича се с викове през гората, пляскаше си главата, сякаш беше пламнала, и вече никой от другарите му не го видя.