V. [bg]

— Вече и тримата сме замесени.

Най-после тя отмести взор към Профейн:

— Бени, идваш ли на Малта?

— Не — колебливо отвърна Профейн. — Защо ми е да ходя там? Ще видя ли нещо ново на Малта? Където и да отидеш из Средиземноморието, винаги ще има „Страйт Стрийт“ или „Търбух“.

— Бени, ако полицията…

— Какво толкова съм й притрябвал на полицията? Челюстта я взе Стенсъл. — Тих ужас постепенно обхващаше Бени. Едва сега осъзнаваше, че е нарушил закона. — Стенсъл, приятелю, какво ще кажеш, ако един от нас отиде там с оплакване за зъбобол и намери начин да… — Той не довърши. Стенсъл мълчеше непроницаемо. — Значи онзи глупав номер с въжето беше само за да ме убедиш да тръгна с теб, а? Какво толкова особено виждаш в мен?

Никой не му отговори. Паола изглеждаше готова всеки момент да изпадне в паника, да се разридае и сякаш очакваше да бъде прегърната и утешена от Профейн.

Изведнъж от стълбището се чу шум. Някой заблъска по вратата.

— Полиция — долетя глас.

Стенсъл натъпка изкуствената челюст в джоба си и моментално хукна към прозореца и съответно пожарната стълба.

— Сега пък какво? — въздъхна Профейн.

Докато Паола отвори, Стенсъл вече бе офейкал. Придържайки нацепения като талпа Руни Уинсъм, на вратата стоеше същият полицай Тен Айк, който преди време бе прекъснал оргията на Мафия.

— Тук ли живее Рейчъл Аулглас? — попита Тен Айк. И обясни, че пияният Руни, с широко зейнал копчелък и силно разкривена физиономия, плашел децата и с обидни изрази нарушавал спокойствието на почтените граждани пред катедралата Свети Патрик. — Желанието му бе непременно да дойде тук и никъде другаде — почти го удари на молба Тен Айк. — Не иска у дома. Снощи го изписали от „Белвю“.

— Рейчъл скоро ще се върне — напълно сериозно го увери Паола. — А засега ние ще се погрижим за него.

— Хванал съм го за краката — обяви Профейн. Отнесоха Руни в стаята на Рейчъл и го метнаха на леглото. — Благодаря, господин полицай. — Невъзмутим, като международен аферист от някой стар филм, Бени почти съжаляваше, че няма мустаци.

Тен Айк излезе с каменна физиономия.

— Бенито, всичко се разпада. Колкото по-скоро отида у дома…

— Пожелавам ти късмет.

— Защо не искаш да дойдеш?

— Ние с теб не сме влюбени.

— Не сме.

— Не съществуват неизплатени дългове помежду ни, няма дори стара неизживяна любов, която да пламне отново.

Тя поклати глава, вече наистина просълзена.

— И защо, тогава?

— Защото излязохме заедно от апартамента на Тефлон в Норфък.

— Не, не.

— Горкичкият Бен.

Всички те го наричаха „горкичкият“. Но понеже щадяха чувствата му, не обясняваха защо, превръщайки тази дума в ласкав епитет.

— Ти си само на осемнайсет и това е просто едно сърдечно увлечение — рече той. — Ще видиш, когато станеш на моите години…