V. [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «V. [bg]». Краткое содержание книги:
Защо бе доверила толкова много на Порцепич? Според думите й, бояла се, че връзката им ще бъде недълготрайна и Мелани ще я напусне. Лъскавият и ярък сценичен свят, популярността, славата, ролята й на масово предпочитана участница в болезнено-мръснишките сцени обсебващи въображението на мъжката аудитория: това е проклятието на много любовни съюзи. Порцепич бе опитал да я утеши, доколкото бе в състояние. Той по принцип не хранеше никакви илюзии, наясно бе, че обич и страст могат да бъдат само преходни, и оставяше всякакви мечти за вечната любов на своя съотечественик Сатин, който така или иначе беше идиот. Съчувстваше й с меланхолично-жалостив поглед: какво друго би могъл да направи? Да й чете морализаторски наставления? Любовта, както и да я погледнеш, е любов. Неведоми и странни са нейните пътища и капризи. Тази клета жена страдаше от любовна мъка. Реакцията на Стенсъл обаче се бе изразила само в презрително свиване на рамена. Нека бъде лесбийка, нека се превърне във фетиш, нека умре: V. е похотлива хищница и той няма да хаби сълзи за нея.
Настъпи денят на премиерата. Случилото се в онази вечер бе известно на Стенсъл от полицейските протоколи, а възрастните жители на Монмартър навярно и досега продължават да разказват за въпросното събитие. Яростните спорове бяха подхванати още с влизането на публиката в залата и не спряха дори когато оркестрантите започнаха да настройват инструментите си. Неизвестно как, постановката бе приела политическа окраска. Ориентализмът — който в онзи период бе необикновено популярен в Париж и се проявяваше в модата, театъра, музиката, — освен с Русия, бе свързван и с някакво международно движение, стремящо се към отхвърляне на западната цивилизация. Само шест години преди това един вестник бе успял да спонсорира провеждането на автомобилно рали Пекин — Париж и да получи охотното съдействие на всички страни между Китай и Франция. Но по време на премиерата политическото положение бе доста по-мрачно, в резултат от което бе възникнала бъркотията онази вечер в театър „Венсан Кастор“.
Още от началото на първото действие антипорцепистката клика започна да изразява негодуванието си с подсвирквания и непристойни жестове. Привържениците на композитора, вече приели названието „порцепиетисти“, полагаха сериозни усилия да ги укротят. Сред публиката присъстваше и трета сила — онези, които просто искаха достатъчно тишина, за да се насладят спокойно на представлението и, напълно естествено, опитваха да заглушат, предотвратят или уредят всички спорове. Разрази се неудържима тристранна полемика. До настъпването на първия антракт тя бе ескалирала в своя апогей, близък до пълен хаос.
Зад кулисите Итагю и Сатин се надвикваха, ала не чуваха нищо, поради силния шум в залата. Порцепич седеше в един ъгъл и пиеше кафе, невъзмутим. От гримьорната излезе една млада балерина и спря да поговори с него.
— Чувате ли музиката?
Не много ясно, призна тя.
— Domage378. Как е Ла Жартиер?
Мелани знае своя танц наизуст, отлично чувства ритъма и с примера си вдъхновява цялата трупа. Балерината не скъпеше възторжените похвали: „новата Айседора Дънкан!“ Порцепич сви рамене и лицето му се изкриви в недоволна гримаса.
— Ако някога ми паднат отново пари, ще наема оркестър и балетна трупа, за да поставя „Похищението“ изключително за мое удоволствие — промърмори той, по-скоро на себе си, отколкото на своята събеседница. — Само за да оценя както следва това произведение. Може би аз също ще дюдюкам и освирквам.
Двамата се усмихнаха печално един на друг и балерината изприпка на сцената.
Второто действие бе дори още по-шумно. Едва към финала му вниманието на няколко сериозни зрители бе завладяно напълно от Ла Жартиер. Когато направляваните от диригентската палка изнервени и потни музиканти подхванаха заключителната част, озаглавена „Принасяне в жертва на девицата“ — мощно, с постепенно нарастващи интензивност и темпо седемминутно кресчендо, което в своя край навярно обхващаше всички допустими и недопустими тонални оттенъци и достигаше всички възможни предели на дисонанса и (както на другата сутрин бе отбелязал музикалният критик на Фигаро) „оркестровата варварщина“, — в овлажнелите очи на Мелани сякаш изведнъж оживя светлината и тя отново се превърна в онази екзалтирана нормандска девойка, каквато я помнеше Порцепич. Той приближи сцената, загледан почти влюбено в Мелани. Според един апокрифен преразказ, именно в този момент Порцепич се бе заклел никога повече да не докосва наркотици и в бъдеще изобщо да не посещава Черна литургия.
378
Жалко (фр.).