Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Пол чу тежки стъпки и трополене, но двамата вече бяха стигнали до реката. Бързо пусна Гали във водата, после и той се плъзна до него. Войниците си подвикваха нещо. Онези, които бяха останали в лодката, се затичаха по мостика, сигурно, за да се притекат на помощ на другите.
Гали се вкопчи в каменния бордюр. Пол се приближи и му зашепна нещо на ухото. Момчето кимна и заплува към ладията. Пол го последва, като се опитваше да държи главата си по-дълго под водата и да вдига възможно най-малък шум. Двама войници, облегнати на копията си, стояха на кърмата и наблюдаваха как другите претърсват острова. Гали и Пол безшумно се плъзнаха покрай тях към носа на ладията, за да използват самия борд за прикритие. Пол се улови за сложната дърворезба близо до ватерлинията. Гали се вкопчи в ризата му. Двамата потънаха в сенките и напрегнато зачакаха.
Най-накрая войниците взеха да се връщат. Пол се зачуди дали да не се качат на острова, но изведнъж чу гласа на жената — и тя се връщаше на ладията. Това реши нещата. Вкопчи се още по-здраво в резбата и още по-силно хвана Гали. Ладията започна да се оттласква от брега. Известно време Пол се чудеше на лекомислието си — беше влязъл с момчето отново във водата, където само преди часове ги бе нападнало някакво странно чудовище. Дали тази жена не замъгли способността му да преценява? Знаеше само, че не може да я остави да отплава току-така. Гали изглеждаше спокоен и изпълнен с доверие, ала Пол продължаваше да се чувства като предател.
Нощта беше тъмна като къпина. Двете луни, които така го тревожеха, все още бяха най-яркото нещо на небето. Ладията се движеше бавно, но стабилно срещу слабото течение. Това не създаваше големи трудности на Пол, но скоро той усети, че започва да се уморява. Посегна да откопчае колана си и едва тогава осъзна, че дрехите му са други — когато беше влязъл в реката, те бяха съвсем различни. Спомените му бяха обезпокоително смътни. Двамата с момчето бяха избягали от Осемте квадрата — бягаха и от една жена в черно, и от някаква друга, още по-страшна заплаха, но почти нищо друго не си спомняше. А, да, беше участвал и в някаква ужасна война. Но не беше ли това някъде другаде? И с какво ли е бил облечен преди, та е толкова сигурен, че сега дрехите му са други?
Носеше торбести панталони и нещо като кожен елек, без риза отдолу. Когато се изкачи на острова, не си спомняше да е бил обут с нещо, а и сега беше бос. Ала имаше дълъг пояс, увит два пъти около кръста. Реши да зареже всякакви въпроси — все едно не можеше да им отговори, — свали пояса си и го промуши през един филигранен орнамент точно над ватерлинията. Когато го закрепи, прокара го под мишниците на Гали. След това разшири примката, пъхна се зад момчето и притисна гръб към борда. Сега и двамата бяха здраво завързани и Пол успя най-после да отпусне уморените си мускули.
Ладията напредваше и ритмично се издигаше при всяко натискане на веслата. Пол се чувстваше като валмо водорасли, подмятано от топлите вълни. Главата на Гали леко се удряше в шията му. Нежните води, които го люлееха, най-накрая го приспаха.
Събуди се изведнъж от сърбеж, обхванал сякаш цялото му тяло. Щом се размърда в импровизираната си сбруя и се опита да разгони съществата, които го жилеха — каквито и да бяха те, — пурпурното небе рязко се оцвети в болезненозелен цвят, а водата стана матова, меднооранжева. Въздухът запращя от статично елекричество. Внезапно част от водата се надигна високо, сякаш нещо огромно бе изплувало от дъното, а другата част си остана гладка. Между двете половини дори имаше ясен, отчетлив ръб, като че ли водата беше твърда като камък. След миг сърбежът стана още по-силен и Пол извика. Гали се събуди, страшно се изплаши и също изкрещя. Небето отново се сгърчи и само за секунда стана призрачнобяло. После болезненият сърбеж спря, небето трепна и пак стана нормално, а водата отново се изравни — никакви вълни, дори и съвсем слаби, не отбелязаха промяната.
В сумрака Пол стоеше вторачен в нищото. Трудно си спомняше каквото и да било, но беше съвсем сигурен, че никога досега не е виждал такава вода. За момент целият свят се бе изкривил и сгърчил, сякаш бе нарисуван върху лист хартия и някой яростно бе смачкал листа.
— Какво… какво беше това?… — Гали се мъчеше да си поеме дъх. — Какво стана?
— Не знам… Аз… мисля, че…
Докато се мъчеше да измисли някакво обяснение, цялата резбована част, за която бяха завързани двамата с момчето, се отцепи от борда. Пол здраво сграбчи Гали и му помогна да се хване за парчето резбовано дърво, което се въртеше бавно във водата близо до тях. То беше по-дълго от Пол и достатъчно дебело, за да могат да се вкопчат в него — това им дойде добре: лодката, която изобщо не бе усетила загубата, бързо се отдалечаваше. Скоро тя се стопи в мъгливата дрезгавина. Отново бяха сами.