Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Шшшт! — прошепна Пол на Гали. Щом престанеше да кашля и да плюе вода, момчето плачеше. Очите му бяха зачервени. — Ще се оправим. Нали разбираш, сега ще плуваме.
— Не, аз няма… аз… сънувах нещо. Сънувах, че Бей е долу, под водата, на пясъчното дъно. Беше самотен, нали разбираш, и искаше да отида при него да си играем.
Пол присви очи, за да види брега. Ако беше достатъчно близо, биха могли да доплуват въпреки течението. Макар и слабо, то беше постоянно и ги отнасяше. Но дори и земята да беше близо, мъглата и сумракът я скриваха.
— Кой? — попита той разсеяно.
— Бей. Сънувах Бей.
— А кой е той?
Гали се облещи насреща му.
— Брат ми. Ти се запозна с него. Не помниш ли?
Пол не можа да каже нищо.
Известно време плуваха, вкопчени в дървото. Небето започна да просветлява. Пол се чувстваше все по-изтощен и се страхуваше, че няма да може дълго да държи и дървото, и Гали. Както размишляваше коя посока да избере — пък да става, каквото ще, — забеляза, че през мъглата към тях се плъзва дълга сянка.
Беше лодка — не толкова голяма като тържествената ладия, а скромна рибарска лодка. И в нея един-единствен изправен силует. Щом лодката приближи, Пол видя, че е едно от онези същества с муцуните. То загреба с единственото си дълго весло и лодката спря на няколко метра от тях. Приклекна и ги заоглежда. От дългата му муцуна стърчаха криви зъби, но в жълтите му очи проблясваше безспорен разум. На дневна светлина Пол за първи път забеляза, че лъскавата му кожа е леко зеленикава. След малко то се изправи и вдигна веслото във въздуха, сякаш се готвеше да ги удари.
— Остави ни на мира! — Пол започна трескаво да пляска и най-накрая успя да изтика дървото между тях двамата и зурлестия.
Чудовището не замахна, но известно време продължи да ги гледа втренчено. След това спусна плоския край на веслото във водата само на няколко сантиметра от ръката на Пол. Вдигна ноктестата си лапа — някакво далечно подобие на жабешка — и направи жест, който Пол нямаше как да сбърка: хвани се, хвани се!
Пол не искаше да му се довери, но ясно съзнаваше, че ако се хване за единия край на веслото, ще подобри защитната си позиция. Протегна се и го хвана. Съществото задържа веслото, като се подпираше на лодката, за да не го прекатури тяхната тежест. Щом се приближиха достатъчно, Пол вдигна Гали и го прехвърли в малката лодка. После се прехвърли през борда и той, без да сваля очи от спасителя си.
Съществото каза нещо. Гласът му прозвуча като патешко крякане. Пол се взря в него и поклати глава.
— Не разбираме езика ти.
— Какъв е той? — попита Гали.
Пол пак поклати глава. Странното същество рязко се наведе и бръкна в голям кожен чувал на дъното на лодката. Пол се напрегна и се изправи. Съществото се надигна — светналите му очи и длъгнестото му лице издаваха задоволство — и протегна ръце. Във всяка държеше парче кожен ремък с по едно голямо полирано мънисто, нанизано на него. Мънистата бяха кремави и с излъскана повърхност като сребристи перли. Пол и Гали продължаваха да го гледат. Тогава съществото пак се наведе, измъкна трети ремък с мънисто и го завърза на своята шия — мънистото прилепна във вдлъбнатината. На Пол му се стори, че то за миг засия, после промени цвета си и стана бледо жълтеникаворезедаво като оттенъка на кожата му.
— А сега побързайте — обади се съществото. В гласа му все още се долавяше леко крякане, но иначе говореше напълно разбираемо. — Побързайте, че слънцето скоро ще изгрее. Не трябва да ни хващат в Големия канал извън разрешеното ни време.
Пол и Гали закачиха ремъците на вратовете си. Пол усети как мънистото се затопля на шията му. След малко започна да го чувства като част от себе си.
— Как се казвате? — попита ги съществото. — Аз съм Клуру от рибарите.
— Аз… аз съм Пол. А това е Гали.
— И двамата сте телари.
— Телари ли?
— Че как иначе! — каза Клуру съвсем убедено. — Вие сте телари точно както аз съм уламар. Вижте се! Вижте и мене!
Пол сви рамене. Не ще и дума, спасителят им беше по-различен от тях.
— Каза, че сме в… в Големия канал?
Клуру набърчи ниското си кучешко чело.
— Разбира се. Това дори и теларите би трябвало да го знаят.
— Ние… плуваме отдавна във водата.
— Аха. И не сте много в ред — кимна той доволно. — Разбира се. Тогава трябва да дойдете да ми погостувате, докато мислите ви отново се подредят.
— Благодаря ти. Но… къде сме?
— Ама че странен въпрос, телари. Ами че вие сте точно до великия град Туктубим, сияйната звезда на пустинята.