Аз, вещицата

— Умно, но невъзможно — прогърмя Сара.

— Не е невъзможно — възрази той. — Трябва да мислим като родителите й. Ребека е предсказала случилото се в Ла Пиер, не в подробности, но е знаела, че дъщеря й ще бъде държана в плен от друга вещица. Също така е знаела, че тя ще се спаси. Затова магията й не се е развалила. Даяна не е имала нужда от магическите си способности.

— Но как тогава да научим Даяна да контролира силата си, щом не може да я вика по желание? — удиви се леля ми.

Къщата не ни остави да обсъдим възможностите. Чу се звук като от снаряд, а след това като че ли някой затанцува степ.

— О, боже — простена Сара. — Сега пък какво иска?

Матю остави вестника.

— Нещо не е наред ли?

— Къщата ни вика. Тряска вратите в килера и след това мести мебелите, за да ни привлече вниманието. — Облизах маслото от пръстите си и тръгнах през всекидневната. Светлините в предния коридор потрепнаха.

— Добре, добре — каза сприхаво Сара. — Идваме.

Последвахме лелите ми към килера. Къщата бутна едно кресло към мен.

— Иска Даяна — обясни ненужно Ем.

Къщата може и да искаше мен, но не подозираше за намесата на вампира закрилник с бързи рефлекси. Матю протегна крак и спря креслото, преди то да ме удари отзад по краката. Чу се пукане от сблъсъка на старо дърво в силни кости.

— Не се тревожи, Матю. Къщата просто иска да седна. — Направих го и зачаках следващия й ход.

— Къщата трябва да се научи на по-добри обноски — изтъкна той.

— Откъде се появи люлеещият се стол на мама? Отървахме се от него преди години — промърмори Сара и сви устни към стария стол до предния прозорец.

— Люлеещият стол се върна и баба заедно с него — обадих се аз. — Тя ни посрещна, когато пристигнахме.

— Елизабет с нея ли беше? — поинтересува се Ем и седна на неудобния викториански диван. — Висока? Със сериозно изражение?

— Да. Не я видях добре обаче. Тя стоеше през повечето време зад вратата.

— Напоследък тук не се навъртат толкова призраци — добави Сара. — Според нас това е далечна братовчедка на семейство Бишъп, която е починала през 70-те години на деветнайсети век.

През комина се спусна кълбо зелена прежда и две куки за плетене.

— Да не би къщата да мисли, че трябва да се науча да плета?

— Това е мое. Преди няколко години бях започнала да плета пуловер, а после той изчезна. Къщата краде всякакви такива неща и ги крие — обясни Емили на Матю, докато си прибираше ръкоделието. Посочи към дивана с ужасната флорална дамаска.

— Ела да поседнем. Понякога на къщата й трябва известно време, за да ни покаже какво има предвид. Липсват ни няколко снимки, телефонен указател, поднос за пуйка и любимото ми зимно палто.

Не беше чудно, че на Матю му бе трудно да се отпусне. Липсващият порцеланов поднос можеше и да го обезглави. Но направи всичко възможно, за да изглежда спокоен. Сара седна в близкото кресло. Изглеждаше раздразнена.