Аз, вещицата

— За теб — изрекох с глух глас. Пръстът ми бутна сферата към него.

Матю я хвана. Движеше се като живак по хладната му плът. Енергията ми спря в ръката му.

— Какво е това? — попита той и забрави за желанието си да ловува.

— Това съм аз — отвърнах. Матю се вгледа в мен. Черните му зеници бяха покрили сиво-зелените му ириси. — Ти няма да ме нараниш. Аз също няма да те нараня.

Вампирът държеше внимателно микрокосмоса ми, боеше се да не разсипе и капка.

— Но все още не зная как да се бия — добавих тъжно. — Мога само да отлетя, ако ме застигне опасност.

— Това е най-важният урок за един воин, вещице. — От устата на Матю тази смятана от вампирите за обидна дума звучеше като гальовно име. — Трябва да се научиш да избираш битките си и да не се втурваш към тези, които не можеш да спечелиш.

— Ти боиш ли се от мен? — попитах. Все още летях над земята.

— Не — отрече той.

Усетих парене в третото си око. Той казваше истината.

— Въпреки всичко това в мен? — Погледът ми се спря на ярката сфера в ръката му.

Матю стана внимателен и предпазлив.

— И преди съм виждал вещици с много силни способности. Но все още не сме изследвали всичко у теб. Ще трябва да го открием.

— Никога не съм искала да го знам.

— Защо, Даяна? Защо си се отказала от тези дарби? — Ръката му се стегна, сякаш някой можеше да му открадне енергията ми, преди да я е разгадал докрай.

— Страх? Желание? — промълвих тихо и докоснах внушителните му скули с върховете на пръстите си. Отново се изненадах от силата на любовта, която изпитвах към него. Спомних си какво неговият приятел демон Бруно бе писал през шестнайсети век.

— „Желанието ме кара да вървя напред, а страхът ме възпира.“ Нима това не обяснява всичко, което се случва в този свят?

— Всичко, освен теб — отвърна той с дрезгав глас. — Теб не мога да те проумея.

Стъпалата ми докоснаха земята и аз отдръпнах пръсти от лицето му и бавно ги разперих. Тялото ми сякаш знаеше движенията, макар умът ми да ги смяташе за непознати. Парчето от себе си, което му бях дала, скочи от ръката му в моята. Дланта ми се затвори и енергията се върна бързо в мен. Усетих познатото изтръпване от присъствието на вещица и си дадох сметка, че тази вещица съм аз. Наведох глава, уплашена от съществото, в което се превръщах.

Матю пъхна пръст под падналата пред лицето ми коса.

— Нищо не може да те скрие от магията — нито мълчанието, нито волята, нито настойчивостта. Тя винаги ще те намира. Не можеш да се скриеш от нея.

— Това каза и майка ми в шахтата. Тя знаеше за нас. — Уплашено от спомена за Ла Пиер, вътрешното ми зрение бързо се затвори. Потреперих и Матю ме придърпа към себе си. В хладните му прегръдки не ми стана по-топло, но почувствах, че съм на сигурно място.