Аз, вещицата

— В Ла Пиер. Когато Сату се опита да ме сплаши и да ме накара да й съдействам. — Млъкнах. — И татко също.

— Тя беше ли… бяха ли те щастливи? — Сара се задави с думите. Баба стоеше зад нея и ме гледаше загрижено.

— Бяха заедно — казах просто и погледнах през прозореца да видя дали Матю се връща в къщата.

— И с теб — добави Ем с насълзени очи. — Това означава, че са били повече от щастливи.

Леля ми отвори уста да каже нещо, размисли и я затвори.

— Какво, Сара? — настоях и поставих ръка на рамото й.

— Ребека говори ли с теб? — Гласът й бе глух.

— Разказа ми приказка. Същата, която ми разказваше, когато бях малка — за вещицата и принца и феята кръстница. Макар че с татко са ме омагьосали, мама се опита да намери начин да ме накара да си спомня магията. Но аз исках да я забравя.

— Онова последно лято, преди майка ти и баща ти да заминат за Африка, Ребека ме попита кое оставя най-трайни впечатления у децата. Казах й, че това са приказките, които родителите им четат вечер, и всичките послания за надежда, сила и любов, които се съдържат в тях. — От очите на Ем вече течаха сълзи и тя ги обърса.

— Права си била — потвърдих тихо аз.

Трите вещици се бяха сдобрили, но когато Матю се появи в кухнята с наръч дърва, Сара веднага му се нахвърли.

— Никога повече не ме карай да пренебрегвам зова за помощ на Даяна и да не си посмял отново да я заплашваш, независимо по какви причини. Ако го направиш, така ще те омагьосам, че ще си мечтаеш никога да не си се прераждал. Разбра ли, вампире?

— Разбира се, Сара — промърмори напевно Матю. Имитираше прекрасно Изабо.

Вечеряхме на масата във всекидневната. Матю и Сара спазваха напрегнато примирие, но опасност от военни действия се появи, когато леля ми забеляза, че няма и парче месо наоколо.

— Пушиш като комин — обясни търпеливо Ем, когато Сара започна да мърмори, че нямало истинска храна. — Артериите ти ще ми благодарят.

— Не си го направила заради мен — нападна я Сара и стрелна с обвинителен поглед Матю. — Направила си го, за да не се изкуши той да ухапе Даяна.

Матю кротко се усмихна и извади тапата на една бутилка, която бе донесъл от рейнджровъра.

— Вино, Сара?

Тя погледна подозрително шишето.

— Това вносно ли е?

— Френско е — отговори той и наля от тъмночервената течност в чашата й за вода.

— Не обичам френско вино.

— Не вярвай на всичко, което четеш. Ние сме много по-мили, отколкото ни изкарват — отбеляза той и тя кисело се усмихна. — Довери ми се, ще свикнеш с нас. — И сякаш за да докаже думите му, Табита скочи от пода на рамото му и стоя там като папагал по време на цялата вечеря.

Матю пиеше вино и бъбреше за къщата. Разпитваше Сара и Ем за състоянието на фермата и за историята на имота. Не ми оставаше почти нищо друго, освен да ги гледам, трите същества, които обичах най-много, и да поглъщам лакомо големи количества чили и царевичен хляб.