Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Най-сетне им се стори, че са стигнали покрайнините на града: високите дървета — ели, кедри и борове, бяха вече по-нагъсто, а плочниците сякаш постепенно преминаваха в пътеки, които се виеха покрай дърветата-гиганти. Саймън спря да тича. Очите му бяха замъглени. Стоеше неподвижно и усещаше как земята се върти около него. Мария го хвана за ръка и накуцвайки го отведе до една обвита в бръшлян могила. Саймън внимателно положи тялото на Бинабик върху вързопа, който беше носила Мария, после жадно пое въздух — нещо, от което крайно се нуждаеше. Ребрата му продължаваха да пулсират.
Мария клекна до Бинабик и изтласка настрани Куантака, която побутваше с носа си притихналия си господар. Вълчицата отстъпи крачка и зави, изразявайки недоумението си, после легна и сложи глава на лапите си. Саймън усети в очите му да парят сълзи.
— Той не е мъртъв.
Саймън се вторачи в Мария, а после в пребледнялото лице на Бинабик.
Какво? Какво искаш да кажеш?
— Не е мъртъв — повтори момичето, без да вдигне поглед. Саймън коленичи до нея. Тя беше права: гърдите на трола се повдигаха и спускаха почти незабележимо. Мехурчето кръв на долната му устна пулсираше ритмично.
— Усирис Ейдон! — Саймън избърса мокрото си чело. — Трябва да извадим стрелата.
Мария го погледна намръщено.
— Да не си полудял? Ако го направим, животът ще напусне тялото му! Той няма никакви шансове!
— Има — възрази Саймън. — Това го знам от доктора, сигурен съм, че ми го е казвал, но не съм сигурен, че мога да го направя. Помогни ми да го съблечем.
Когато внимателно надникнаха под дрехата, разбраха, че няма как да я свалят, без да размърдат стрелата. Саймън изруга. Трябваше му нещо, с което да разреже дрехата, нещо остро. Извади пакета, който бяха спасили от лодката, и започна да рови в него. Дори и в тъгата и болката си беше безкрайно доволен, когато намери Бялата стрела, все така увита в скъсани парцали. Извади я и започна да разхлабва възела.
— Какво правиш? — попита Мария.
— Трябва ми е нещо остро, с което да режа — изсумтя той. — Жалко, че изгубихме нещата на Бинабик… там имаше и нож.
— Нож ли искаш? — Мария бръкна под ризата си и извади малък нож в кожен калъф, закачен на увит около врата й канап. — Гелое ми каза, че е добре да го имам — обясни тя, извади го от калъфа и го подаде на Саймън. — Не помага особено срещу стрелци.
— Слава богу, стрелците пък не се справят особено добре с падащи мостове. — Саймън започна да реже кожата.
— Мислиш ли, че това се случи от само себе си? — попита след малко Мария.
— Какво имаш предвид? — Саймън се задъхваше. Работата беше тежка. Той режеше отдолу нагоре и когато стигна до стрелата, пред очите му се разкри лепкава маса съсирена кръв. После разряза палтото чак до яката.
— Че мостът… просто падна. — Мария вдигна поглед към проникващата между преплетените клони на дърветата светлина. — Може би ситите са се разгневили от това, което става в града им.
— Пфу! — Саймън стисна зъби и разряза останалото парче кожа. — Живите сити вече не живеят тук и ако са безсмъртни, както ми каза докторът, тогава не се превръщат в духове, които събарят мостове. — Той разтвори разрязаната шуба и потрепери. Гърбът на трола беше покрит със засъхнала кръв. — Нали чу какво викаше римърът на Хийферт: да не тръгва с коня по моста. Мълчи сега да помисля малко, по дяволите!
Мария посегна с ръка, сякаш за да го удари; Саймън вдигна очи и погледите им се срещнаха. За първи път, откакто беше с това момиче, то плачеше.
— Дадох ти ножа си! — каза тя.
Саймън смутено поклати глава.
— Искам да кажа само, че този дявол, Инген, може вече да е намерил друго място, където да пресече реката. Той има най-малко двама стрелци, а кой знае какво е станало с хрътките… а… а този мъничкият ми е приятел. — Той отново се обърна към изцапания с кръв трол.