Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Аз само... мислех за всеки случай... — заеквайки, поде той. — Моля да ме извините, сър...
— Приветстваме това, че приемате толкова сериозно задълженията си — отвърна господин Джордж.
Фолк попита:
— Къде е господин Уитман? Имаме среща на по чаша чай с декан Смайт и исках да тръгнем заедно.
— Току-що излезе — отвърна господин Марли. — Всъщност трябваше да го срещнете в коридора.
— О, тогава ще побързам, може би ще успея да го настигна. След това ще дойдеш ли, Томас?
След кратък кос поглед към мен, господин Джордж кимна.
— Утре отново ще се видим, Гуендолин, когато ще настъпи времето за големия бал. — Вече на вратата, Фолк се обърна още веднъж и подхвърли между другото: — О, и поздрави майка си от мен. Тя е добре, нали?
— Майка ми? Да, добре е.
— Радвам се да го чуя. — Явно погледът ми изглеждаше леко стъписан, защото той се прокашля и допълни: — За една самотна, работеща майка в днешно време не е лесно, затова се радвам.
Сега вече абсолютно нарочно го гледах недоумяващо.
— Или... може би не е самотна? Атрактивна жена като Грейс сигурно се среща с разни мъже, може би дори си има приятел... — Фолк ме изгледа очаквателно, но когато сбърчих чело, той погледна часовника на ръката си и извика: — Олеле, кога стана толкова късно? Наистина трябва да тръгвам.
— Той въпрос ли ми зададе? — зачудих се, когато чичото на Гидиън затвори вратата след себе си.
— Да — отвърнаха в един глас господин Джордж и господин Марли, като адептът се изчерви и допълни: — Ъъъ... на мен ми прозвуча така, сякаш искаше да знае дали тя си има приятел.
Господин Джордж се засмя.
— Фолк има право, наистина е късно. Ако нашият рубин не иска да пропилее цялата си вечер, сега трябва да я изпратим в миналото. Коя година да изберем, Гуендолин?
Както го бяхме обсъдили с Лесли, казах възможно най-равнодушно:
— Все ми е едно. Когато наскоро бях в 1956-а... през 1956 година беше, нали?... в помещението нямаше плъхове и бе донякъде уютно. — Това, че насред разчистения от плъхове уют тайно се бях срещнала с дядо ми, естествено, пропуснах да спомена. — Там ще мога да уча френски думи, без да треперя от страх през цялото време.
— Няма проблем — рече господин Джордж и отвори един дебел дневник. През това време господин Марли дръпна настрани висящия на стената гоблен, който скриваше сейфа и хронографа в него. Опитах се да надникна над рамото на господин Джордж, докато разлистваше дневника, но широкият му гръб ми пречеше. — Да видим, било е 24 юли 1956. Била си там целия следобед и в 18:30 си се върнала обратно.
— Значи, 18:30 би бил добър избор на час — казах и стиснах палци, дано планът ни да успее. Ако можех да се върна точно по времето, когато съм напуснала помещението, тогава дядо ми щеше да е още там и нямаше да се налага да губя време да го търся.
— Мисля, че 18:31 е по-добре. Да не вземеш да срещнеш сама себе си.
Господин Марли, който бе поставил върху масата ковчежето с хронографа и внимателно вадеше от кадифените кърпи големия колкото стенен часовник апарат, промърмори:
— Но строго погледнато, тогава все още няма да е нощ. А според господин Уитман...
— Да, знам, че господин Уитман приема много сериозно предписанията — каза господин Джордж, когато се зае със зъбчатите колела. Между фините, цветни шарки и рисунки на планети, животни и растения върху повърхността на странния уред бяха вградени скъпоценни камъни, толкова големи и толкова шарени, че направо изглеждаха фалшиви — като самозалепващите се блестящи пластмасови камъни, с които по-малката ми сестра обичаше да си играе. За всеки от пътуващите във времето от кръга на дванайсетте бе отреден различен скъпоценен камък. За мен имаше един рубин, на Гидиън му „принадлежеше“ диамантът, който беше толкова огромен, че вероятно със стойността му, обърната в пари, можеше да се купи многофамилна къща в покрайнините на града. — Ала мисля, че ние сме достатъчно джентълмени, за да оставим една млада дама да стои сама нощес в мазето, нали, Лео?
Господин Марли кимна неуверено.
— Лео е хубаво име — казах аз.
— Съкратено от Леополд — обясни господин Марли и ушите му пламнаха като стоповете на някоя кола. Той се настани зад масата, придърпа дневника пред себе си и развъртя капачката на една писалка. Дребният четлив почерк, с който бяха изписани дълги редици с дати, часове и имена, явно беше негов. — Майка ми намира името за ужасно, но всеки първороден в семейството ни го получава, това е традиция.