Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Желаете ли да нося раницата ви, госпожице?
— Не, благодаря.
Насилих се да вдигна смъкналата се от рамото ми раница и се размърдах. Вместо да отметна коса и с леден поглед да профуча покрай Гидиън и Шарлот, изкачих стъпалата с устрема на някой грохнал охлюв. Може би двете с Лесли все пак бяхме гледали прекалено много романтични филми. Ала в този момент той избута братовчедка ми настрани и хвана ръката ми.
— Може ли за малко да поговоря с теб, Гуен? — попита той.
От облекчение почти ми се подкосиха коленете.
— Разбира се.
Господин Марли запристъпва нервно от крак на крак.
— Вече малко закъсняваме — измърмори той с почервенели уши.
— Прав е — изчурулика Шарлот. — Преди да елапсира, Гуени има урок, а ти знаеш какъв става Джордано, когато някой го кара да чака. — Нямах представа как го постигаше, но звънкият й смях звучеше съвсем искрен. — Идваш ли, Гуени?
— След десет минути ще е на линия — каза Гидиън.
— Не може ли да почака до после? Джордано е...
— Казах, десет минути!
Тонът му бе прекрачил границата на нелюбезността само на милиметър, но господин Марли изглеждаше истински стреснат. А вероятно и аз също.
Шарлот вдигна небрежно рамене.
— Както искаш — отвърна братовчедка ми, вирна брадичка и продължи нататък.
Тя владееше това отлично. Господин Марли побърза да я последва.
Когато и двамата се скриха в преддверието, Гидиън, изглежда, бе забравил какво иска да каже. Той отново зяпаше тъпата къща отсреща и разтъркваше с ръка тила си, сякаш се е сковал. Накрая и двамата поехме едновременно въздух.
— Как е ръката ти? — попитах аз.
В същия миг и той се поинтересува:
— Добре ли си? — И двамата се ухилихме. — Ръката ми е много добре.
Най-сетне той отново ме погледна. О, боже! Тези очи! Коленете ми отново омекнаха и се зарадвах, че господин Марли не е тук.
— Гуендолин, ужасно съжалявам за всичко. Държах се... напълно и абсолютно безотговорно. Наистина не си заслужила такова отношение. — Изглеждаше толкова нещастен, че едва успявах да го понеса. — Вчера вечерта поне сто пъти се опитах да ти се обадя по мобилния, но през цялото време ми даваше заето.
Зачудих се дали да не съкратя нещата и директно да му се хвърля на врата. Обаче нали Лесли каза да не го улеснявам прекалено много. Затова само повдигнах вежди в очакване.
— Не исках да те нараня, моля те, повярвай ми — продължи той и гласът му бе станал съвсем дрезгав. — Вчера изглеждаше ужасно тъжна и разочарована.
— Не беше чак толкова зле — отвърнах тихо. Напълно оправдана лъжа според мен. Не беше нужно да му натяквам за пролетите сълзи и силното ми желание да умра от белодробна туберкулоза. — Бях само малко... само малко ме заболя... — добре де, това беше омаловажаването на столетието! — ...когато разбрах, че от твоя страна всичко е било само преструвка: целувките, любовното ти обяснение...
Замлъкнах смутено.
Ако това изобщо бе възможно, той изглеждаше още по-дълбоко разяждан от угризения.
— Обещавам ти, че това никога повече няма да се повтори.
Какво точно имаше предвид? Не успявах да проследя мисълта му.
— Е, да, сега, след като вече знам, няма и как да стане — вметнах малко по-енергично. — И между нас казано, планът и без това беше смахнат. Влюбените хора все пак не са по-лесни за контролиране, отколкото другите. Дори напротив! Заради всичките тези хормони никога не се знае какво е следващото, което ще направят.
В крайна сметка аз бях най-добрият пример за това.
— Но от любов човек прави неща, които иначе не би направил. — Гидиън протегна ръка, сякаш искаше да погали бузата ми, но отново я отпусна. — Когато обичаш, изведнъж другият става по-важен от самия теб. — Ако не знаех, че е невъзможно, щях да си помисля, че още малко и ще му потекат сълзи. — Принасяш жертви... явно това е имал предвид графът.
— А според мен този човек изобщо няма представа за какво говори — заявих пренебрежително. — Ако питаш мен, той не може да се нарече специалист по въпросите за любовта, а познанията му за женската психика са... направо жалки!
А сега ме целуни, искам да знам дали наболата брада драска.
Усмивка озари лицето му.
— Може би имаш право — отвърна Гидиън и въздъхна дълбоко, като човек, на когото му е паднал голям камък от сърцето. — Във всеки случай, радвам се, че изяснихме това. Ние винаги ще си останем добри приятели, нали?
Моля?
— Добри приятели? — повторих и изведнъж устата ми пресъхна.
— Добри приятели, които знаят, че могат да си вярват и да разчитат един на друг. Много е важно да ми имаш доверие.