Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Наистина, сега така е модерно — посочих към червените петна, избили на бузите ми от гняв.
Господин Джордж ми подаде ръка.
— Хайде, смелото ми момиче. Вече предупредих долу, че идваме, за да елапсираш.
Погледнах го изумено.
— Ами Джордано и колониалната политика през XVIII век?
Той се усмихна леко.
— Да кажем, че използвах малката почивка по време на престоя ти в тоалетната, за да обясня на Джордано, че за съжаление, днес нямаш време за урока.
Добрият, предан господин Джордж! Той беше единственият пазител, на когото, изглежда, не му бях безразлична. Макар че, танцувайки менует, може би щях малко да се освободя от напрежението така, както някои хора изливаха гнева си върху боксова круша или отиваха на фитнес. От друга страна, точно сега спокойно можех да се лиша от надменната усмивка на Шарлот.
— Хронографът чака — каза той.
На драго сърце го хванах под ръка. По изключение се радвах на предстоящото елапсиране — ежедневното ми контролирано пътуване във времето — и то не само защото така избягвах жестокото настояще, наречено Гидиън. Днешният скок във времето бе ключовият момент във великия план, който измислихме с Лесли. Ако изобщо сполучеше.
По пътя към дълбините на огромното подземие със сводест таван прекосихме главната квартира на пазителите, която се простираше в множество сгради и в която трудно някой можеше да се ориентира. В криволичещите коридори имаше толкова много за разглеждане, че човек се чувстваше така, сякаш се намира в музей. Безброй картини в рамки, прастари географски карти, ръчнотъкани килими и цели колекции на шпаги висяха по стените. Във витрини бяха изложени ценен порцелан, подвързани с кожа книги и стари музикални инструменти, имаше и една камара ракли и инкрустирани ковчежета, в които при други обстоятелства с удоволствие бих надзърнала.
— Нищо не разбирам от грим, но ако се нуждаеш от някого, с когото да си поговориш за Гидиън, аз съм добър слушател — рече господин Джордж.
— За Гидиън? — повторих провлечено, сякаш първо трябваше да си спомня за кого изобщо става дума. — Между нас двамата всичко е наред. — Точно така! Съвсем наред. Както вървяхме, забих кроше в стената. — Ние сме приятели. Нищо повече от приятели. — За съжаление, думата „приятели“ не излезе непринудено от устата ми, а по-скоро я изсъсках между стиснатите си зъби.
— Аз също съм бил на шестнайсет, Гуендолин. — Малките му очи ме гледаха искрено. — Обещавам, че няма да кажа: „Аз те предупредих“. Въпреки че го направих...
— Сигурна съм, че на шестнайсет вие сте били добро момче.
Трудно можех да си представя как господин Джордж умело ще сваля някое момиче и с целувки и ласкави думи ще го заблуждава.... достатъчно е да си в една стая с мен и вече изпитвам нужда да те докосвам и целувам...
Опитах се да се отърся от спомените за въздействащия му поглед, като тропах по пода прекалено силно, чак порцеланът във витрините вибрираше. Добре. На кого му трябваше да танцува менует, за да се освободи от натрупаната агресия? И това сега беше достатъчно. Макар че разбиването на някоя и друга от безценно изглеждащите вази сигурно би засилило ефекта.
Господин Джордж дълго ми хвърляше поглед с периферно зрение, но в крайна сметка се задоволи с това, да потупа ръката ми и да въздъхне. От време на време минавахме покрай рицарски доспехи и както обикновено, по неприятен начин се почувствах наблюдавана от тях.
— В тях има някой, нали? — прошепнах на господин Джордж. — Някой окаян новобранец, който цял ден не може да отиде до тоалетната, така ли е? Много ясно усещам как ни зяпа.
— Не. — Той тихо се засмя. — Но във визирите има инсталирани охранителни камери. Сигурно затова имаш чувството, сякаш някой те наблюдава.
Аха, охранителни камери. Е, за тях поне нямаше нужда да ми е жал.
Когато стигнахме до първите стъпала, водещи надолу към подземията, ми хрумна, че господин Джордж бе забравил нещо.
— Няма ли да ми завържете очите?
— Мисля, че днес можем да си спестим това. В момента няма кой да ни го забрани, нали така?
Изгледах го изумено. Обикновено трябваше да извървя пътя със завързани с черна кърпа очи, защото пазителите не искаха да знам пътя до стаята, където се съхраняваше хронографът, с чиято помощ бе възможно контролируемото пътуване във времето. Поради някаква причини смятаха, че е възможно да го открадна. Пълна глупост! Това нещо не само ми се струваше зловещо — функционираше с кръв! — а и нямах никаква представа как се боравеше с безбройните зъбчати колелца, ръчки и чекмедженца. Но що се отнасяше до евентуалната кражба, всички пазители бяха параноици.