Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

Почти час по-късно седяхме в кабинета на Лукас, главите ни пушеха, а пред нас бяха разстлани много листове със записки, състоящи се предимно от цифри, обозначаващи години, кръгове, стрелкички и въпросителни, както и дебели подвързани томове (хрониките на пазителите от множество столетия), и стандартната чиния със сладки, от които, изглежда, във всички столетия пазителите имаха огромни количества. Това с хляба явно бе недоразумение, за съжаление.

— Прекалено малко информация, прекалено малко време — повтаряше Лукас. Той обикаляше неспокойно помещението и скубеше косите си, които, малко по малко, въпреки помадата, бяха щръкнали нагоре. — Какво ли съм скрил в онова ковчеже?

— Може би книга, съдържаща цялата информация, която ми трябва — предположих.

Бяхме се промъкнали безпроблемно покрай часовоя на стълбите, който продължаваше да спи, както и при последното ми посещение. От алкохолните изпарения, които той излъчваше, на човек му се замайваше главата, когато минеше покрай него. Изобщо през 1956 година пазителите бяха много по-разхайтени, отколкото бих предположила. На никого не му се струваше странно, че Лукас остава да работи извънредно, и никой не се притесняваше, че през това време братовчедка му Хейзъл му прави компания. Но пък и по това време в сградата нямаше почти никой. Младият господин Джордж също вече си бе тръгнал, което бе жалко, защото с удоволствие бих се срещнала отново с него.

— Книга, да, може би — отвърна Лукас, докато отхапваше замислено от една сладка. Вече на три пъти искаше да си запали цигара, но всеки път му я издърпвах от ръката. Не исках отново да мириша на цигарен дим, когато се приберях. — Това с шифрованите координати има смисъл, харесва ми, да, и е в мой стил. Винаги съм имал склонност към тези неща. Само че откъде Люси и Пол са знаели за кода в... как беше... книгата „Жълтият кон“?

— „Зеленият ездач“, дядо — казах търпеливо. — Книгата се намираше в твоята библиотека, а бележката с кода беше между страниците. Може би Люси и Пол са я сложили там.

— Но това е невъзможно. Ако през 1994 година са избягали в миналото, защо тогава години по-късно ще накарам да зазидат ковчеже в собствената ми къща? — Той спря и се наведе над книгите. — Направо ще полудея! Познато ли ти е, когато имаш чувството, че отговорът е толкова близо, сякаш можеш да го пипнеш? Иска ми се с хронографа да можеше да се пътува и в бъдещето, тогава щеше да можеш да ме разпиташ...

Изведнъж ми хрумна нещо, което бе толкова добро, че се изкушавах сама да се потупам по рамото. Спомних си какво ми бе разказал дядо последния път. Как Люси и Пол са скучаели по време на елапсирането си и затова са прескачали още по-назад във времето, и така са преживели вълнуващи неща, като например оригинално театрално представление на Шекспир.

— Сетих се! — извиках и изпълних малък танц на радостта.

Лукас сбърчи чело.

— Какво по-точно си се сетила? — попита объркано.