Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Това вероятно се дължеше на факта, че навремето е имало два хронографа. Преди почти седемнайсет години братовчедка ми Люси и приятелят й Пол, номер девет и номер десет в кръга на дванайсетте пътуващи във времето, са избягали с единия. Какви точно са били мотивите им за кражбата, досега не бях успяла да разбера и изобщо цялата ситуация ме караше да се чувствам така, сякаш се лутам безпомощно в тъмното.
— Между другото, мадам Росини каза да ти предам, че все пак се е спряла на друг цвят за балната ти рокля. За съжаление, забравих кой, но съм сигурен, че ще изглеждаш очарователно в нея. — Господин Джордж се засмя. — Въпреки че преди малко Джордано ми обрисува в най-черни краски как в XVIII век ще правиш гаф след гаф.
Сърцето ми прескочи един удар. Трябваше да посетя бала с Гидиън, а не можех да си представя, че утре ще съм в състояние да танцувам с него менует, без действително да строша нещо. Например крака му.
— Защо всъщност е това бързане? — попитах. — Защо, погледнато от наше време, балът трябва да е още утре? Защо просто да не почакаме още няколко седмици? Така или иначе, балът ще се състои на въпросния ден през 1782 година, без значение кога точно ще го посетим, нали?
Като изключим Гидиън, това беше въпрос, чийто отговор отдавна ме глождеше.
— Граф Сен Жермен е определил съвсем точно през какви интервали от време в настоящето трябва да се състоят отделните ви посещения при него — отвърна господин Джордж и ме пусна да мина първа по витата стълба.
Колкото по-надолу в подземните лабиринти навлизахме, толкова по-плесенясала ставаше миризмата. Тук долу не висяха повече картини по стените и въпреки че обемни датчици се грижеха да светва ярка светлина откъдето минем, коридорите, които се разклоняваха наляво и надясно по пътя ни, се губеха в зловеща тъмнина. Казват, че тук множество пъти са се губили хора, някои са се появявали цели дни по-късно в райони, намиращи се чак в срещуположния край на града. Така се говори.
— Но защо графът е определил това? И защо пазителите се придържат така робски към инструкциите му?
Господин Джордж не отговори, само въздъхна тежко.
— Имам предвид, че ако си дадем време няколко седмици, графът изобщо няма да забележи, нали? Той си седи там в 1782-ра и времето тече еднакво за него. Но аз бих могла на спокойствие да науча тъпия менует и евентуално кой кого е окупирал в Гибралтар и защо. — Историята с Гидиън по-добре да я пропусна. — Тогава никой няма да ме мъмри и да се страхува как ужасно ще се изложа на този бал и че чрез държането си ще се издам, че идвам от бъдещето. И така, защо графът иска непременно утре да отида на онзи бал?
— Да, защо ли? — измърмори господин Джордж. — Изглежда, че се страхува от теб. И от това, което би могла да разбереш, ако разполагаш с повече време.
Не оставаше още много до алхимичната лаборатория. Ако не се лъжех, трябваше да е след следващия завой. Затова забавих крачка.
— Да го е страх от мен? Този тип ме души, без изобщо да ме докосва, а понеже може да чете мисли, знае много добре, че изпитвам ужасен страх от него, а не обратното.
— Той те е душил? Без да те докосва? — Господин Джордж бе спрял да върви и ме зяпаше шокирано. — Мили боже, Гуендолин, защо нищо не си казала?
— Щяхте ли да ми повярвате?
Господин Джордж прокара ръка по темето си и тъкмо отвори уста, за да каже нещо, когато чухме приближаващи се стъпки и шум от затварянето на тежка врата. Той доста се стресна, издърпа ме напред към завоя, по посока на звука, и измъкна от джоба на сакото си една черна кърпа. Фолк де Вилърс, Великият пазител на ложата и чичо на Гидиън, се задаваше с леки стъпки по коридора срещу нас. Щом ни съзря, се усмихна.
— А, ето ви и вас. Бедният Марли подаде запитване по вътрешния телефон къде се намирате и затова реших да проверя дали всичко е наред.
Замигах и разтърках очи, сякаш господин Джордж току-що ми бе свалил превръзката от очите, но това бе ненужно театралничене, защото Фолк де Вилърс изобщо не обърна внимание. Той отвори вратата към стаята с хронографа, респективно старата алхимична лаборатория.
Фолк бе може би няколко години по-възрастен от майка ми и изключително добре изглеждащ, както всички Де Вилърс, с които се бях запознала досега. В мислите си винаги го сравнявах с алфа-вълк. Гъстата му коса вече бе посребрена и образуваше очарователен контраст с кехлибарените му очи.
— Е, виждате ли, Марли, никой не е изчезнал безследно — обърна се той с покровителствено любезен тон към господин Марли, който седеше на стол в стаята с хронографа, но при влизането ни бе подскочил и сега кършеше нервно пръсти.