Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

Беше тъмно, помещението се осветяваше само от една-единствена крушка, в чийто сноп светлина, само на метър от мен, стоеше дядо Лукас и ме зяпаше изумено.

— Т-ти? Не се ли получи? — извика ужасено. В 1956 година той бе на трийсет и две и не приличаше особено на осемдесетгодишния мъж, когото познавах като малко момиченце. — Ти изчезна там отсреща и се появи отново ето тук.

— Точно така — казах гордо и потиснах импулса да му се хвърля на врата.

Както и при другите ни срещи, в гърлото ми веднага заседна буца. Дядо почина, когато бях на десет, и да го видя шест години след погребението му, бе едновременно ужасяващо и чудесно. Ужасяващото не бе това, че по време на срещите ни в миналото той не бе дядото, когото познавах, а нещо като непълна негова версия, а защото за него аз бях напълно чужд човек. Този човек нямаше никаква представа колко често съм седяла в скута му, че именно той с неговите истории ми бе дал утеха, когато татко почина, и че винаги си казвахме „Лека нощ!“ на измислен си наш език, който никой освен нас не разбираше. Дори не можеше да си представи колко много го обичах, а аз не можех да му го кажа. На никой не му е приятно да чуе такова нещо от някого, с когото е прекарал едва няколко часа. Опитах се да игнорирам буцата в гърлото ми, доколкото бе възможно.

— Предполагам, че за теб е изминала само една минута, затова ти прощавам, че още не си обръснал мустаците си. За мен изминаха няколко дни, през които се случи ужасно много.

Лукас приглади мустаците си и се усмихна.

— Направила си така, че отново... ами, много хитро от твоя страна, внучке.

— Нали? Но, честно казано, идеята бе на приятелката ми Лесли. За да сме сигурни, че действително ще те срещна, и за да не губим време.

— Но аз нямах време да помисля, как ще процедираме оттук насетне. Тъкмо мислех първо да се съвзема от посещението ти и да поразмишлявам... — Той ме изгледа, наклонил глава на една страна. — Така е, изглеждаш по-различно от преди малко. В косата ти я нямаше тази фиба и някак си си по-слаба.

— Благодаря.

— Това не беше комплимент. Изглеждаш, сякаш не се чувстваш добре. — Той пристъпи една крачка към мен и ме погледна изучаващо. — Всичко наред ли е? — попита нежно.

Исках да отвърна „Абсолютно“, но за мой ужас, избухнах в сълзи.

— Абсолютно — изхлипах.

— Олеле! — рече Лукас и непохватно ме потупа по гърба. — Толкова ли е зле?

В продължение на минути не можех да сторя нищо друго, освен да оставя сълзите ми да текат. А си мислех, че съм успяла да се взема в ръце. Гневът ми се струваше най-подходящата реакция за поведението на Гидиън — толкова зряло и смело. Освен това много по-уместно от вечното циврене, както е във филмите — за съжаление, сравнението на Ксемериус с фонтан бе доста точно.

— Приятели! — подсмръкнах накрая, защото дядо ми имаше право да получи обяснение. — Той иска да сме приятели и да му имам доверие.