Владетелят на кулата

Взе плаща на мъртвия воларианец, смени меча на ордена със своя собствен и тръгна със спокойна крачка към най-близкия страж. Когато се приближи достатъчно, та онзи да различи лицето му, метна ловджийския нож и го уби на място.

В рамките на един час успя да направи пълна обиколка на стените, като уби всички стражи, които срещна по пътя си. Само един, при портата, успя да му окаже съпротива, сержант на средна възраст, явно ветеран, смугъл и обветрен от слънцето мъж, вероятно от южните части на империята. Съумя да парира един-два удара, като крещеше за помощ към мъртвите си другари, преди сребристото острие на Френтис да се плъзне покрай неговия къс меч и да прониже нагръдника. Френтис го довърши с ножа и се прислони в една сянка, в случай че някой се притече, разтревожен от виковете на сержанта. Никой не се появи.

Измъкна се от сянката, извади една запалена факла от скобата ѝ, изправи се на ръба на стената и я размаха три пъти. След секунди стотина тъмни силуета се отделиха от линията на дърветата и хукнаха презглава към портата, Давока — най-отпред. Френтис слезе в двора и извади дебелата дъбова греда, която залостваше портата. Не изчака другите, а изтича до вратата към подземията и хукна надолу по стъпалата. Тежката врата към склада на ордена се охраняваше от двама куритаи, знак, че воларианците имат някаква представа за стойността на онова, което се пази там. Френтис захвърли откраднатия плащ и тръгна към куритаите с меч в едната ръка и ловджийския нож в другата. Както можеше да се очаква, стражите изтеглиха спокойно своите оръжия, без признаци на паника или страх, и заеха позиция за бой, която Френтис помнеше от ямите — един зад друг, като предният приклекна, а онзи зад него остана прав.

Всичко приключи с шест движения, с едно по-малко от най-доброто му постижение в ямите. Лъжлива атака срещу предния, скок и замах към задния, които го принуждават да парира, последвани от силен ритник в гърдите, блок на удара от приклекналия, срязване на гърлото с обратния замах, накрая хвърленият нож потъва с въртеливо движение в окото на задния, който тъкмо е възстановил равновесието си.

Прибра ножа си, свали ключовете от пирона в стената и отключи вратите.

Подземията бяха точно толкова тъмни, колкото ги помнеше, само блед светлик на запалена факла прозираше в дълбините. Френтис тръгна предпазливо напред, приведен, наострил слух, но чуваше само затрудненото дишане на човек, измъчван от болка.

Бяха оковани за стената, с вдигнати ръце и пранги на китките. Първият беше мъртъв, висеше отпуснат и безжизнен с рани от скорошни изтезания по широката гръд. „Инструктор Джестин. Повече няма да кове мечове.“ Френтис мобилизира самообладанието си и продължи нататък. Още трупове на изтезавани мъже, повечето братя, но сред тях позна и инструктор Чекрил, което го накара да се запита какво ли е станало с кучетата на ордена.