Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Защо? — настоя престъпникът.
— Защото без мен трудно ще убеди корабните лордове.
Два дни по-късно ги застигна лошо време, но дори и сега капитанът почти не свали от платната, макар морето да се надигаше гневно, а вятърът да брулеше безмилостно такелажа с все моряците, които лазеха по мачтите. Силното морско вълнение се отрази зле на сънародниците ѝ, всички повръщаха, освен Лирна и Бентен.
— Плавали сте и преди, милейди? — попита младият рибар, когато бурята утихна за кратко. Останалите повръщаха през парапета, а Харвин надигаше глава между напъните и редеше колоритни псувни.
— Нерез да ви го начука, курвенски изчадия! — редеше той и разсмиваше екипажа.
— Не съм ти „милейди“ — каза тя на Бентен. — А мореплавателският ми опит се състои в няколко плавания с баржа по Саламурената река. — „Последното беше с племенника и племенницата ми, преди да потегля на север. Малкият Янус видя видра да се катери по брега на реката с прясно уловена пъстърва в устата, плесна с ръце и взе да скача от вълнение…“
— Милейди? — каза Бентен. Стори ѝ се притеснен и загрижен. Лирна вдигна ръка към очите си и усети издайническа влага под върховете на пръстите си.
— Госпожа, моля те — поправи го тя. — Аз съм обикновена търговска щерка.
— А, не. — Младежът поклати глава, бавно, но категорично. — Определено не сте търговска щерка.
Бурята бесня цели шест дни почти без почивка, след това слънцето напече мократа палуба, а всички платна се опнаха да уловят западните ветрове. Лирна започна да слага шал на главата си, защото незаздравялата кожа я болеше от силното слънце. Това доведе до една почти катастрофална случка, когато член на екипажа реши да се пошегува, дойде при нея с поклон и ѝ връчи по-голям шал с думите: „За лицето ви, госпожо.“
Илтис се засмя с глас, гръмогласно и продължително, тръгна към мелденееца и му подаде ръка. Морякът се оказа достатъчно глупав да я приеме.
— И сега как ще работи с въжетата, като са му счупени и двете ръце? — попита навъсено капитанът малко по-късно. Боят беше кратък, но брутален — осакатеният от Илтис моряк се мяташе по палубата като риба на сухо, а Илтис, Харвин и Бентен се млатеха с колегите му. Един от моряците извади сабя и точно тогава капитанът им кресна да прекратят сбиването.
— Сред нас има един моряк — отвърна Лирна. — Може той да заеме мястото му.
Гневът на капитана ѝ се струваше някак пресилен, а и не личеше да е особено загрижен за наранения си моряк.
— Ще го заеме и още как — изръмжа той и без да каже нищо повече тръгна към кормчията да го смъмри, задето е позволил корабът да се отклони от курса.
Лирна откри Илтис в трюма — Мурел почистваше нежно раните му с мокър парцал, който вече беше почервенял от кръвта. Без да каже и дума, Лирна го целуна по четинестата глава. Изражението изчезна моментално, но Лирна можеше да се закълне, че усмивка бе кривнала устните на Илтис, преди той да изръмжи сърдито и да ѝ обърне гръб.
Стана ѝ навик да се мотае на палубата вечер. Орена и Мурел дърдореха с часове, преди да заспят, обикновено за дребни и скучни неща. Лирна подозираше, че в разговорите им съзнателно липсва дълбочина, че търсят бягство от преживените травми в приказки за любовни несгоди и момичешки пакости, травми, които бяха спестени на нея заради изгарянията ѝ. Нямаше нищо против дърдоренето им, разбираше защо го правят, но имаше нужда от относителната тишина на палубата, за да продължи с анализа на информацията.
Отначало размишленията ѝ бяха оцветени изцяло от събитията в тронната зала, тази централна трагедия, която привличаше мислите ѝ като магнит и раждаше неприятни заключения. „Планът е бил подготвян с години — реши тя. — Такава съвършена убийца не се създава за един ден. А и кой да очаква, че Ал Телнар ще умре като герой?“ Хвана я срам, задето бе отхвърляла с толкова презрение ухажванията на лорда през годините. Явно бе сбъркала в преценката си за него, защото само един достоен за уважение човек би се хвърлил срещу родени от Мрачното пламъци да я спаси с риск за собствения си живот. Но герой или не, пак би бил ужасен съпруг, гласеше окончателното ѝ заключение.
Скоро започна да си дава сметка, че като насочва вниманието си само към едно събитие, губи от поглед цялостната картина. Спомни си нещо, което бе прочела в „Мъдростите на Релтак“: „Пази се от изкушението на прибързаните заключения. Не се предоверявай на удобния отговор, преди да си научил всичко, което трябва да се знае.“
„Превземането на град с размерите на Варинсхолд — разсъждаваше тя — изисква многохилядна армия. Кралската гвардия не е била там, вярно, но все пак… А не е била там, защото само броени дни преди инвазията е поела другаде. Забележително лош късмет, породен от нападението срещу граничния лорд на Южния бряг…“ Опита се да възстанови малкото, което бе научила за покушението над владетеля на кулата. „Двама убийци, кумбраелски фанатици… Двама убийци.“