Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Не Суелма. Уелма. Моята приятелка, слабичката. Виждал си я! — Улка стисна ръката му.

— О! — Той се замисли. За какво говореха? А, за битката. — Беше ужасно. Кръв. Убити. — Помъчи се да намери начин да накара тази млада жена да разбере какво е преживял. — Беше ужасно — каза той. Езикът му се плетеше.

— О, сър Сеоман — извика тя и млъкна, за миг загубила равновесие на хлъзгавата земя. — Страх ли те беше?

— Саймън. Не Сеоман — Саймън. — Той помисли над думите й. — Малко. Мъничко. — Беше трудно да не забелязва близостта й. Тя имаше много мило лице наистина, с пълни бузи и дълги ресници. И устата й. Защо тя беше толкова близо, впрочем?

Той премига и откри, че се навежда напред, че всъщност рухва към Улка като отсечено дърво. Сложи ръце на раменете й за равновесие и му стана интересно колко е малка.

— Ще те целуна — каза внезапно той.

— Не бива — отвърна Улка, но затвори очи и не се дръпна.

Той държеше очите си отворени от страх да не изпусне опората си и да не се стовари на прошарената със сняг земя. Устата й беше странно плътна под неговата, но топла и мека като покрито с одеяло легло в зимна нощ. Той остави за момент устните си там, като се мъчеше да си спомни дали е правил това по-рано и ако да, какво да прави по-нататък. Улка не помръдваше; стояха на място и всеки вдишваше леко миришещия на вино дъх на другия.

Саймън съвсем скоро откри, че целуването е нещо повече, отколкото да стоиш устни до устни, и след малко студеният въздух, ужасите на битката, дори гюрултията край недалечния огън изчезнаха от съзнанието му. Той обви с ръце това чудесно създание и го привлече до себе си; наслаждаваше се на усещането на сладко податливото момиче, притиснато до него, и не искаше да прави нищо друго през целия си живот, колкото и дълъг да е.

— Ооо, Сеоман — каза най-после Улка, като се дръпна, за да си поеме дъх. — Можеш да накараш едно момиче направо да припадне.

— Мммм! — Саймън я привлече отново и наведе глава, за да може да гризне ухото й. Ако беше само малко по-височка!

— Седни — каза той. — Искам да седнем.

Направиха няколко крачки прегърнати, тромави като рак, докато Саймън не намери един порутен зид с подходяща височина. Зави я с наметалото си, докато сядаха, след това отново я привлече, притискаше я и я мачкаше, без да спира да я целува. Дъхът й горещо облъхваше лицето му. Тя беше мека на някои места, твърда на други. Колко чудесен беше този свят!

— Оо, Сеоман! — Гласът й беше приглушен, тъй като говореше до бузата му. — Брадата ти… много драска!

— Хм… драска, нали?

На Саймън му трябваше малко време, за да разбере, че някой друг отговаря на Улка. Той вдигна очи.

Фигурата, застанала пред него, беше облечена цялата в бяло. Имаше дълга коса, която се развяваше от лекия ветрец, подигравателна усмивка и дръпнати очи, не по-човешки от тези на котка или лисица.

Улка се вторачи за миг с отворена уста, после изписка стреснато.