Друговремец [bg]

Препънах го рязко и се хвърлих на корема му с двата крака напред, а той се сгромоляса с тътен, който разтърси къщата.

- Значи ми казваш, че си се оженил за мен по любов? - попитах. Той повдигна вежди, докато се мъчеше да си поеме дъх.

- Не казах ли... точно това?

Сграбчи ме през раменете с едната ръка и прокара другата под полата ми, където яростно нащипа частта от анатомията ми, която допреди малко хвалеше.

Джени се върна, за да си вземе кошницата с бродериите - спря се и фиксира брат си със скептичен, но и развеселен поглед.

- И какви ги мислиш сега, малки ми Джейми? - попита тя, вдигнала вежда.

- Ще правя любов с жена си - изпъхтя той, останал без дъх насред хиленето и боричкането.

- Е, намерете си по-подходящо място. - Тя повдигна и другата си вежда. - Подът ще ти напълни задника с трески.

Лалиброх бе спокойно, ала и оживено място. Всеки сякаш се разбуждаше моментално по първи петли, а оттогава, та чак до след залез, фермата се движеше като сложен часовников механизъм, докато по тъмно зъбчатите колелца не отпаднеха едно по едно, за да хапнат и спят - само за да се появят на следващата сутрин по местата си сякаш с магия.

Толкова незаменим изглеждаше всеки - мъж, жена и дете, - че не можех да си представя как са се справяли в последните няколко години без господаря си. Сега не само Джейми, но и аз се впуснах в непрестанна работа. За пръв път разбрах истинското значение на строгите шотландски забрани срещу бездействието, които преди ми се струваха просто причудливост - или по-скоро предстоеше да се превърнат в такава. На бездействието се гледаше не просто като на знак за морален упадък, но и като на тежко оскърбление към естествения ред.

Имаше и други моменти, разбира се. Онези промеждутъци, мимолетни, когато сякаш всичко застиваше и съществуването се крепи в идеално равновесие, като мигът между светлината и мрака, когато и двете те обкръжават - и същевременно нито едното от двете.

Наслаждавах се на един такъв миг по време на вечерта на втория или третия ден, откакто бяхме пристигнали. Седях на оградата зад къщата и можех да видя жълтеникавокафявите поля чак до ръба на скалата в далечината, а плетеницата от дървета оттатък прохода лека-полека чернееше на фона на мъждивото перлено небе. И близките, и далечни предмети ми се струваха на едно и също разстояние, докато дългите им сенки се стопяваха в дрезгавината.

Идещият мраз правеше въздуха студен и си рекох, че скоро трябва да влизам, макар да не исках да изоставям застиналата красота на това място.

Не усетих Джейми да приближава, докато не плъзна върху раменете ми тежките гънки на наметалото. Не бях осъзнала колко е студено, докато не усетих топлината на плътната вълна.

Заедно с наметалото ме обгърнаха и ръцете на Джейми и се сгуших в него, потрепервайки.

- От къщата те виждах, че трепериш. - Той пое ръцете ми в своите. - Ще простинеш, ако не внимаваш.

- Ами ти? - извърнах се да го огледам. Въпреки все по-острите зъби на вятъра, изглеждаше невъзмутим по риза и поличка, а носът му леко червенееше, колкото да покаже, че не е нежна пролетна вечер.